Мери Пътни: Защото вярваш в любовта

— Да, мадам. Има ли и други предписания, които би трябвало да познавам?

Катрин се поколеба, после отговори с леко смущение:

— Бих се радвала, ако платите веднага дела си в общите разходи.

С други думи, тя не разполагаше с достатъчно пари.

— Естествено. Уведомете ме каква е сумата и ще я получите незабавно.

Тя кимна и хвърли поглед към зелената му стрелкова униформа.

— Да не би да се връщате от Северна Америка?

— Не. Миналата година бях приключил с военната служба. Когато Наполеон абдикира, бях решен да водя спокоен живот на цивилен. Но като чух, че е избягал от Елба… — Той вдигна рамене.

— Спокоен живот на цивилен — повтори с копнеж тя. — Питам се какво ли е да живееш години наред в една къща.

— Никога ли не сте имали дом?

Тя поклати глава.

— Баща ми беше в армията. Това е единственият живот, който познавам.

Нищо чудно, че се беше научила да създава удобства и уют — навсякъде, където отидеше. Съпругът й беше щастливец.

Двамата продължиха непринудения си разговор. Спомените от Испания и Португалия ги сближаваха. Майкъл се чувстваше все по-добре — само лекият натиск на ръката в тънка ръкавица го караше от време на време да се напряга. Той реши да спомене първата им среща и рече:

— Знаете ли, Катрин, преди три години се срещнахме след една битка.

Тя смръщи чело. Между веждите й се появи очарователна бръчица.

— Съжалявам, но не си спомням.

— Бях ранен при Саламанка. Настаниха ме в един полски лазарет и вие ми дадохте вода, когато умирах от жажда. Никога в живота си не бях изпитвал такава дълбока благодарност.

Тя се обърна към него и се вгледа в лицето му, сякаш се опитваше да си спомни.

— Не сте имали причина да ме запомните сред толкова много ранени. Но може би помните момчето на съседния сламеник. Викаше майка си и се появихте вие. Останахте до него, докато спря да диша.

— Ах… — Катрин въздъхна и безгрижното й очарование отлетя. Майкъл отново разпозна жената, която беше утешавала Джем. — Бедното момче. Толкова малко направих за него. Толкова дяволски малко. — Тя извърна лице. — Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива сцени, но явно никога няма да мога.

Красотата й го бе улучила като удар в сърцето. Доброто й сърце му нанесе втори, още по-силен удар, защото в годините на войната се беше научил да цени добротата. Майкъл издиша бавно и едва тогава отговори:

— Безчувствеността е лесно чувство. Но макар че боли повече, би трябвало да си спомняме неповторимостта и ценността на всеки човек, чийто живот се докосва до нашия.

Катрин го погледна преценяващо.

— Вие разбирате, нали? Повечето войници предпочитат да останат безчувствени. — Усмихна се и продължи оживено: — Отиваме в къщата на ъгъла. Наемите в Брюксел са ниски, затова намерихме много изгодно голяма къща с градина за децата, просторен обор и дори карета. Цената е смешно ниска.

Голямата, впечатляваща постройка беше заобиколена със стена. Майкъл отвори вратата и махна на слугите си, които яздеха подире им. Младият Брадли зяпаше Катрин с неприкрито възхищение. Майкъл не можеше да го укори, защото се чувстваше по същия начин.

Без да забелязва глупавото изражение на момъка, Катрин описа накратко домакинството и показа на слугите големия обор зад къщата. Ранимостта, която бе проявила преди малко, изчезна без остатък. Сега отново беше организираната войнишка съпруга.

Когато въведе Майкъл в къщата, по стълбището слязоха с трясък три деца и две кучета. Майкъл неволно се наслади на тропота на дребните, но учудващо шумни крачета. Ясен сопран съобщи:

— Готови сме с уроците, мамо. Позволяваш ли да поиграем в градината?

Докато децата и едно дълго, късокрако куче минаваха шумно покрай Катрин, второто куче, петнисто животно с неопределена порода, залая срещу Майкъл.

— Тишина — извика през смях Катрин, — или майор Кениън ще си потърси друга квартира. Кланси, веднага престани да лаеш.

Майкъл изпита още по-силно уважение към нея, когато не само децата, но и кучето веднага млъкнаха.

Катрин посочи най-голямото момиче, вероятно на около десет години.

— Това е дъщеря ми Ейми.

Майкъл се поклони сериозно.

— Мис Мелбърн.

Момичето направи грациозен реверанс. Имаше изразителните сини очи и тъмната коса на майката.

— За мен е чест да се запозная с вас, майор Кениън.

— А това са мис Моли Моубри и мистър Джеймс Моубри — продължи Катрин.

Двете деца имаха червени коси и живи лица. Моли беше на осем или девет, брат й доста по-малък. И трите деца имаха безупречни маниери. След като направи реверанс, Моли попита: