Мери Пътни: Защото вярваш в любовта

— Ти си винаги разумна. — Той я целуна с искрена обич. Клер беше олицетворение на всичко добро и истинско у жените. Майкъл пусна ръката й и хвърли поглед в люлката. — Невероятно мънички пръстчета.

— Да, но стискат силно — засмя се гордо Клер. — Дай му ръката си и ще видиш.

Майкъл се наведе над люлката и докосна внимателно ръката на бебето. Кенрик се усмихна и мъничкото му юмруче стисна пръстите на мъжа с учудваща сила. Майкъл изпита внезапна болка. Това бебе беше живото доказателство за любовта между Клер и Никълъс. Притежаваше дяволито омайващата усмивка на баща си и живите сини очи на майката. Кенрик, наречен на дядо си по бащина линия, беше мост от миналото към бъдещето.

И Майкъл можеше да има дете и сега то щеше да бъде почти петгодишно…

Неспособен да понесе тази мисъл, той освободи предпазливо ръката си и се изправи.

— Вкъщи ли е Никълъс?

— Не, но ще се върне всеки момент. — Клер сви вежди. — Случило ли се е нещо?

— Наполеон е избягал от Елба и е влязъл във Франция — отговори безизразно Майкъл.

Клер стисна до болка ръба на люлката. Откъм изхода се чу шумно вдишване. Майкъл се обърна и видя граф Абърдиър, изправен в рамката на вратата. Тъмната му коса беше влажна от препускането в мъглата.

— Знае ли се как го е посрещнал народът? — попита с нетипично равен глас Никълъс.

— Твърди се, че го поздравяват с луда радост. Най-късно след две седмици крал Луи ще избяга, за да спаси живота си, и Бонапарт отново ще седне на трона и ще се нарече император. Всички знаем, че Луи не успя да спечели любовта на поданиците си. — Майкъл извади писмото от джоба си. — Получих това от Люсиен.

Никълъс прочете писмото със смръщено чело.

— Не знам защо, но се изненадах. Макар че беше неизбежно.

— И аз се чувствам по същия начин — потвърди тихо Майкъл.

— Като че чаках да чуя именно тази вест.

— Не мисля, че съюзниците ще приемат това като свършен факт и ще го оставят на трона.

— И аз не вярвам. Предстои нова война. — Майкъл си припомни дългите военни години и потръпна. — Ако Бони бъде победен, съюзниците трябва да проявят разум и да го екзекутират или поне да го изпратят в изгнание далече от Европа.

Клер го погледна право в очите.

— Ти ще отидеш в армията, нали?

Естествено Клер беше прочела мислите му, колкото и неясни да бяха.

— Вероятно. Мисля, че Виенският конгрес ще покани Уелингтън да поеме командването на съюзническите армии. Повечето от елитните му войници са още в Америка и той ще има нужда от опитни офицери.

Клер въздъхна.

— Добре, че кръщенето на Кенрик е само след два дни. Би било жалко да го направим без кръстника. Ще останеш с нас дотогава, нали?

— В никакъв случай не бих пропуснал такова важно събитие. — Майкъл се усмихна, за да изтрие загрижеността от очите й. — Надявам се само да не ме удари светкавица, когато се закълна да прогоня дявола и всичките му дяволски дела, за да направлявам духовното развитие на Кенрик.

Никълъс се изсмя развеселено.

— Ако бог беше педант, всеки кръщелен купел в християнските земи щеше да бъде поразен от светкавица.

Клер, която мислеше за друго, се намеси почти гневно:

— Ти се радваш, че отново ще отидеш на война, нали, Майкъл?

Лордът си припомни смесените чувства, които бе изпитал, докато четеше писмото на Люсиен: шок и гняв срещу французите, но и по-дълбоки, трудно поддаващи се на определение усещания. Желание да плати за греховете си. Желание да преживее отново интензивната жизненост в непосредствена близост до смъртта. Възбуда от мисълта, че отново ще упражнява смъртоносния занаят, който му се удаваше толкова добре. Не можеше да говори за тези чувства дори с Клер и Никълъс.

— Винаги съм съжалявал, че не участвах в последната част на похода, защото ме раниха и трябваше да се върна в Англия. Този път няма да пропусна победоносното влизане във Франция.

— Много добре — отвърна сухо Никълъс. — Но не позволявай да те убият.

— Щом толкова години не успяха, не вярвам да се справят и този път — отговори безгрижно Майкъл и след кратко колебание добави: — Ако ми се случи нещо, арендата на мината ще премине отново към вас. Не искам да попада в ръцете на чужди хора.

При това делово напомняне за възможната смърт лицето на Клер се напрегна.

— Не искам да се тревожиш за мен, мила — опита се да я успокои Майкъл. — Единствения път, когато ме раниха тежко, бях забравил талисмана си. Повярвай, никога вече няма да направя такава грешка.

— Какъв талисман? — попита с неволна усмивка тя.