Мери Пътни: Защото вярваш в любовта

Той взе ръцете й и изпита внезапен страх, че ще направи нещо непростимо. Но мигът премина, той се приведе и я целуна приятелски по бузата.

После пусна ръцете й и се отдалечи на сигурно разстояние.

— Как е Ейми? — Стисна зъби и добави: — А Колин?

Катрин се усмихна.

— Ейми е много добре. Сигурна съм, че няма да я познаете. Кълна се, че за една година е пораснала почти осем сантиметра. Колин… — тя се поколеба за миг — е още във Франция.

Тонът й беше неутрален, както винаги, когато говореше за мъжа си. Майкъл отново се възхити на спокойното й достойнство.

— Очевидно съм забравил добрите маниери — засмя се той. — Моля, седнете. Ще позвъня за чай.

Катрин сведе поглед към скръстените си ръце. Профилът й имаше сладката чистота на светица от Ренесанса.

— Мисля, че трябва веднага да ви обясня защо съм тук. Необходима ми е вашата помощ, но случаят… случаят е необикновен. Вероятно ще ви стане неприятно, щом чуете за какво се отнася, но все пак реших да опитам.

— Никога — отговори спокойно той. — Аз ви дължа живота си, Катрин. Можете да искате всичко от мен.

— Не заслужавам чак такава чест. — Тя вдигна глава и учудващите очи с цвят на аквамарин засвяткаха в рамката на тъмните ресници. — Боя се, че ми е необходим… съпруг. За известно време. Заместник на Колин.

Саламанка, Испания, юни 1812 година

Белокосият хирург прокара ръка по челото си и остави по кожата кървава следа. После огледа внимателно мъжа, проснат на примитивната операционна маса.

— Натворили сте истинска свинщина, капитане — проговори той с ясно изразен шотландски акцент. — Никой ли не ви е казвал, че не можете да отразите цял заряд картеч с гърдите си?

— За съжаление не — отвърна с усилие лорд Майкъл Кениън. — В Оксфорд ни преподаваха повече класическа литература, отколкото практически умения. Може би трябваше да отида в новото военно училище.

— Истинско предизвикателство е да извадя всички тези куршуми — изсмя се хирургът с малко принудена веселост. — Изпийте едно бренди и да се хващам на работа.

Един от помощниците му поднесе бутилката към устата на Майкъл и той отпи няколко глътки от острата течност. Жалко само, че не можеше да се напие до безсъзнание.

Когато отново се отпусна на масата, хирургът разкъса остатъците от мундира и ризата.

— Имали сте дяволски късмет, капитане. Ако френските канонири бяха заредили барута, както трябва, от вас щяха да останат само парчета и нямаше да могат да ви идентифицират.

Чу се грозен шум, когато металът застърга в метал. Само след минута бе изваден първият куршум от рамото на пациента. Пред очите му причерня. Майкъл прехапа устни до кръв. Преди да продължи, хирургът попита колебливо:

— Спечелихме ли битката?

— Мисля, че да. Казват, че французите бягат в панически страх. Нашите напредват бързо.

Хирургът затърси следващия куршум, който беше заседнал по-дълбоко, и Майкъл се помоли по-скоро да изгуби съзнание, за да се избави от мъките.

Когато отвори очи, Майкъл Кениън плуваше в море от болка, което притъпяваше сетивата и му пречеше да вижда ясно. Всяко вдишване предизвикваше остри болки, които забиваха в гърдите и дробовете му добре наточени испански стилети. Намираше се върху един матрак в ъгъла на навеса, пригоден за лазарет. Вътре беше тъмно, по гредите под покрива бяха накацали гълъби и крещяха сърдито с надеждата да прогонят натрапниците от дома си.

Ако се съдеше по приглушените стонове и шумното дишане, лазаретът беше препълнен с ранени. Парещата горещина на испанския ден се смени с хапещия студ на нощта. Превързаното му тяло беше покрито с одеяло, но той не се нуждаеше от него, защото гореше в треска от инфекцията. Жаждата беше по-страшна дори от болката.

Спомни си дома си в Уелс и се запита дали щеше да види още веднъж красивите зелени хълмове. Вероятно не. Един хирург му беше казал, че само един от трима преживява такова тежко раняване.

Перспективата да умре криеше в себе си известна привлекателност. Не само защото щеше да му донесе спасение от болката. И без това беше дошъл в Испания с горчивото прозрение, че само смъртта може да разреши страшната му дилема. Искаше да забрави Каролайн, жената, която бе обичал повече от честта, и страшното обещание, което бе дал, без да помисли, че един ден ще му поискат да го изпълни.

Дали щеше да липсва някому? Приятелите от армията сигурно щяха да тъгуват за него, но те бяха свикнали със загубите. Само след ден щеше да стане «бедният Кениън», още един от многото паднали в сраженията. Никой от семейството нямаше да се трогне, вероятно щяха да се ядосат, че трябва да сложат траурни дрехи вместо труфилата, с които бяха свикнали. Баща му, дук Ашбъртън, щеше да произнесе няколко надути речи за божията воля, но тайно щеше да се зарадва, че се е освободил от сина, когото презираше.