Мери Пътни: Защото вярваш в любовта

Устата й отново се опъна в тънка линия. За кой ли път си напомни, че е длъжна да изглежда като щастлива съпруга и майка.

Пенрейт, Уелс, март 1815 година

Майкъл Кениън отметна и последната точка от списъка си. Новите машини в мината работеха отлично, новоназначеният управител вършеше работата си превъзходно, делата бяха в ред.

След като постигна другите си цели, беше време да си потърси жена.

Той стана от писалището си и излезе, за да хвърли поглед към забулената в мъгла местност. Бе обикнал тази драматично красива долина и запустялата каменна къща от мига, в който ги видя. Въпреки това не можеше да отрече, че зимите в Уелс бяха много самотни, дори за човек, най-после намерил вътрешен мир.

Повече от пет години бяха минали, откакто за последен път бе спал с жена. Пет дълги, тежки години, докато забрави страстта, разрушила всяка претенция за чест и достойнство. По време на войната лудостта беше полезна, лекуваше душите. Разумът се върна чак когато едва не се поддаде на изкушението да извърши нещо непоправимо.

Мислите му се насочиха в друга посока. Споменът как бе нарушил най-дълбоките си убеждения беше твърде болезнен. Ала хората, на които бе сторил зло, му простиха. Беше крайно време да престане да се самоизмъчва и да погледне в бъдещето.

Това го върна отново на темата съпруга. Очакванията му бяха реалистични. Макар да не беше образец за добродетел, той беше представителен, от добър род, достатъчно богат. Имаше и немалко недостатъци, които биха предизвикали всяка самоуважаваща се жена да го промени.

Не търсеше голяма любов. Всъщност това беше последното, което искаше. Той беше неспособен на такъв вид любов. Онова, което бе смятал за дълбока страст, се оказа жалка вманиаченост. Вместо да търси романтика, сега щеше да си намери жена със сърце и интелигентност, добра спътница в живота. Жена с опит. Разбира се, достатъчно красива, за да може да спи с нея и да имат наследници. Прекалената красота беше по-скоро пречка. Добре, че не беше в първа младост и вече не беше способен да се влюби сляпо.

Хранеше увереност, че ще прецени лесно личността и възможностите на бъдещата си жена. Най-важното беше да е честна и непоколебимо вярна. Болезненият опит го беше научил, че един брак не може да съществува без честност.

Тъй като в Уелс имаше твърде малко подходящи жени, трябваше да отиде за сезона в Лондон. Приятно му беше да си представи как ще прекара няколко седмици в безгрижни забавления. С малко повече късмет щеше да си намери добра жена, която да сподели живота му. Ако не, щеше да изчака следващия сезон.

Размишленията му бяха прекъснати от силно чукане. Икономът влезе в кабинета му с кожена пощенска торбичка, замърсена от дългото пътуване.

— Пристигна куриер от Лондон, милорд.

Майкъл отвори торбичката и намери писмо с печата на граф Стратмор. На лицето му грейна очакване. Последния път, когато получи бързо писмо от Люсиен, беше покана за участие във възхитителна спасителна акция. Може би приятелят му имаше още някое забавно хрумване, което щеше да съживи дългите зимни месеци.

Когато прочете кратката бележка, радостта му се изпари. Прочете я още веднъж и скочи.

— Погрижете се пратеникът на Стратмор да получи храна и легло. Кажете на готвача, че вероятно няма да се върна за вечеря. Отивам в Абърдиър.

— Да, господарю. — Неспособен да удържи любопитството си, икономът попита: — Лоша вест ли получихте?

Майкъл се усмихна без капчица хумор.

— Най-лошият кошмар на Европа е вече действителност.

Майкъл беше толкова зает да обмисля новината, че почти не забелязваше студената мъгла, която се стелеше в долината. Той препускаше устремно към господарската къща на семейство Абърдиър. Стигна много скоро, скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на притичалия слуга. Изкачи стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Както винаги, изпита известно учудване при мисълта, че отново можеше да нахлуе безгрижно в дома на Никълъс, както правеше по времето на учението им в Итън. Преди три или четири години тази лекота щеше да бъде немислима.

Тъй като беше практически член на семейството, Майкъл влезе направо в салона. Лейди Абърдиър седеше до красиво резбованата люлка, в която спеше малкият Кенрик.

Майкъл се усмихна зарадвано.

— Здравей, Клер. Очевидно нито за миг не изпускаш от поглед малкия виконт.

— Здравей, Майкъл. — Тя му подаде ръка и весело му намигна. — Знаеш ли, ужасно е — чувствам се като котка, която охранява котенцата си. Приятелката ми Магрид ме уверява, че след два или три месеца ще стана по-разумна.