Луиз Бегшоу: Дяволът в теб

Когато сервитьорът излезе, Роуз разгъна картата на Италия, която бе донесла.

— Можем да наемем кола и да шофираме дотам. Трябва да видим замъка, но дон Салерни каза, че трагедията се е разиграла в някаква ловна хижа. Искам да отида там.

— Кой знае дали все още я има? Може да са построили нещо друго на мястото й.

— Ако родителите ни са умрели там, искам да я видя — каза Роуз и Дейзи кимна.

Първо откриха ловната хижа, по-скоро мястото, на което се бе намирала. Роуз паркира наетия фиат пред кафене в селцето Сполина, което се помещаваше в една сграда с поща, магазин и два ресторанта със завидна клиентела. Пътят от града бе дълъг и сестрите с наслада поседяха на сянка и пийнаха студена вода, а после прекрасно младо „Кианти“, което им наляха от керамична кана.

— Може ли да видим менюто? — попита Роуз.

Възрастната сервитьорка поклати глава.

— Няма меню, Signorina. Днес е вторник. Предлагаме задушено. Lepre.

— Заешко — обясни Роуз на сестрите си. — Добре — каза тя и жената забърза обратно към кухнята и им донесе три купи с нещо тъмно и горещо.

Попи нетърпеливо го опита и на лицето й засия лъчезарна усмивка.

— Невероятно е. През живота си не съм вкусвала нещо толкова превъзходно.

Дейзи потопи лъжицата в порцията си, а след нея и Роуз. И двете бяха изгладнели, защото, за разлика от сестра си, не бяха хапнали питки със сирене крема на закуска, а задушеното бе невероятно: крехко заешко месо с ароматни подправки и сварени на бавен огън фасул и леща.

— Дори в най-скъпите ресторанти, в които ме води Магнус, не готвят толкова вкусно — каза Дейзи.

Роуз не отвърна. Бе твърде заета с чудесното ястие. Възрастната жена, облечена в черно, ги насърчаваше на италиански с беззъба усмивка. Изглеждаше предоволна, когато и трите поръчаха по още една порция, щом изядоха и нея, им донесе три чаши сладолед с лимонови резени на ръба.

— Забравете за „Хеслър“ — каза Попи, — напускам и се премествам тук.

Докато Дейзи облизваше лъжицата си, Роуз попита сервитьорката на развален италиански за ловната хижа. Жената се прекръсти, наведе се към нея и прошепна нещо в ухото й. Роуз остави щедър бакшиш на масата и стана.

— Каза, че този път нагоре по възвишението води дотам. Не е построено нищо. Местните смятали мястото за прокълнато, защото е загинала циганка. Имало ужасен пожар и три малки момиченца изгорели. Хората все още помнели.

— Да вървим — настоя Попи.

Вървяха половин час и плувнаха в пот под следобедното слънце, докато пристъпваха по посипания с чакъл път. Не бе никак приятно, но никоя от трите не се оплака. Носеха бутилки вода, отпиваха от тях и продължаваха напред, обзети от зловещо чувство за надвиснали черни облаци, въпреки че небето бе съвършено ясно.

Най-сетне стигнаха до върха.

— Господи! — задъхано промълви Роуз. — Боже мой!

Нямаше грешка. Някой здравата се бе постарал преди години. Там, където се бе намирала хижата, не растеше нищо. Земята бе черна и безжизнена, като тъмна сянка сред буйните зелени гори наоколо.

— Не зная дали не си въобразявам — промълви Дейзи, — но това място ми се струва страховито.

И трите се вгледаха в черната пръст.

— Пожарът не е избухнал случайно — заяви Попи. — Не знаех какво да мисля, но вече съм сигурна. Той е убил родителите ни.

Приближи се и бавно пристъпи по очертанията на хижата. Сърцето й препускаше, но се чувстваше спокойна и уверена. Замисли се за разкошния си дом в Ел Ей, MTV, еврейските обичаи, уроците по шофиране и целия си живот в богаташкия квартал, а после за родителите, които й бяха дали живот на другия край на света, но бяха безмилостно погубени.

Почувства нещо странно. Сякаш бе раздвоена, светът тук я зовеше. Истинските й родители я зовяха. Усети любовта им. Бяха я обичали. По бузите й се търкулнаха сълзи. Все пак тя бе оцеляла, навярно спасена от тях. Беше се върнала, за да им даде нещо. Справедливост.

Дейзи видя сълзите на Попи, както и Роуз. Никоя от двете не каза нищо. Сърцето на Дейзи преливаше от благодарност, че най-сетне стоеше тук и знаеше истината. Мисълта за умишления палеж бе потискаща и мъчителна. Потръпна, когато си представи тялото на майка си, обгоряло до неузнаваемост. Но дълбоко в себе си бе благодарна, защото най-сетне бе разбрала, че не е била отхвърлена, а спасена. Родителите й бяха спасили живота й, бяха я обичали. Сякаш видя ослепително красивата си майка, жената от онези стари снимки, която я бе държала в изящните си ръце и я бе люляла с майчинска нежност. Би продължила, ако някой й бе дал възможност.