Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

Разгледаха апартамента, от който Джейкъб тактично бе излязъл, и се настаниха на красивия диван, докато Роуз приготви кафе с канела.

— След малко ще дойде дон Салерни. А сега искам и двете да…

— Почакай. Какво каза? Той ще дойде тук? Мислех, че ни викаш само за да ни осведомиш докъде си стигнала.

— Настоява да ви види с очите си. От любопитство предполагам.

Попи потръпна.

— Господи. Не зная… хладнокръвен убиец…

Роуз пребледня.

— Хей, не знаем дали е убивал. Поне не със сигурност. Освен това имаме нужда от него, ако искаме да открием родителите си.

— Искаме — решително заяви Дейзи. — Това е единственото липсващо парче в живота ми, Попи. Трябва да се държим учтиво с него.

— Добре, добре — каза Попи и разпери ръце. — Ако се добере до нещо…

Сви рамене.

— Трябва да бъдеш много любезна — предупреди я Роуз. Когато забеляза изражението на сестра си, добави: — Е, добре, ако не можеш, просто си трай.

На вратата се позвъни. Роуз вдигна домофона.

— Като говорим за вълка… — промърмори Попи и Дейзи я срита в пищяла.

— Да — каза Роуз на портиера и предупредително изгледа Попи. — Може да се качи.

Роуз държеше вратата отворена, когато дон Салерни пристигна. Покани го в апартамента на годеника си.

— Не е зле — отбеляза той, след като огледа обстановката.

— Дон Салерни, позволете ми да ви представя сестрите си Дейзи Маркъм и Попи Алън.

Салерни остана с втренчен поглед.

— Porca miseria! Като тройно огледало — одобрително облиза тънките си устни с острия връх на езика си.

Роуз забеляза леката гримаса на Попи.

— Заповядайте, седнете — покани го тя и застана пред сестра си, за да скрие лицето й от погледа му. — Да ви донеса ли нещо? Минерална вода, кафе?

Салерни посочи към кристална гарафа.

— Скоч с лед.

Дейзи не можа да прикрие удивлението си и повдигна вежди. Беше девет часът сутринта.

— За история като вашата, красавици, е нужно малко настроение — каза Салерни и Дейзи изведнъж наостри слух.

— Значи сте открили нещо… дон Салерни.

— Може да се каже — отвърна той. Изчака, докато Роуз му поднесе чаша със златиста течност и кубчета лед, и едва тогава заговори. Гласът му бе тих и затова звучеше още по-страховито. Дори Попи се заслуша като хипнотизирана. Този човек определено притежаваше обаяние. — Първо, както вие двете вече знаете, момичета… — Попи настръхна при думата „момичета“, но Салерни не обърна внимание. — … със сестра ви имаме общ бизнес. Тя ме помоли за услуга… — разпери ръце като Попи преди малко — … а един добър домакин не може да откаже на клиент. Затова позвъних на няколко души. Ти — кимна към Дейзи — си се обърнала към „Дженъс“. Добър ход, но някой ги е накарал да се откажат, което ме заинтригува и се убедих, че наистина е станало така. Някакъв тип оставил съобщение на телефонните секретари на детектива, който е поел случая.

— Какво съобщение? — попита Дейзи.

— Шест изстрела с пистолет — каза Салерни. — На всичките му телефони: в дома му, във вилата и дори в тайния апартамент, нает под чуждо име, в който водел любовниците си. Решил да ви разкара и да не се забърква повече. Сдобих се с копие от сведенията му — предупреди ги с поглед да не любопитстват как. — Не е стигнал далеч, но е попаднал на две следи. Мъж, свързан с агенцията за осиновявания в Лондон, е починал в затвора, където е лежал за съучастничество в убийство. Убиецът бил от клана Фредеричи, фамилия от Неапол, която няма живи наследници. Свързах се с някои от старите си другари, които са въртели бизнес с този клан. Попитах за три осиновени момичета. Не знаеха много, но продължихме да разпитваме и да издирваме източници. Най-сетне се натъкнахме на нещо. Три бебета били оставени пред портите на манастир в Абруцо и били взети за осиновяване от семейство Фредеричи. Необичайно е фамилия като тях да се захване с нещо подобно. Но жената, на която монасите са дали момиченцата, не ги е отгледала.

— Попитахте ли я какво е направила с тях?

— Починала е.

— Какво пише в архивите на манастира?

— Срутил се е при земетресение.

— По дяволите! — промърмори Дейзи с гневно стиснати юмруци.

— Без проклятия, ако обичате — каза Салерни с лек укор.

— Извинявайте — промълви Дейзи, малко уплашена.

Погледът й го накара да изпита задоволство.

— Хората ми смятат, че жената е излъгала монасите. Не е искала да отгледа децата, а роднините й са ги изпратили в чужбина и са ги разделили. Въпросът е защо са си направили труда, Фредеричи не са били известна фамилия. Който ги е избрал, е бил умен, защото не е имало опасност да събуди любопитство. Не се е разчуло надалеч — презрително присви устни. — Изглежда, някой им е платил щедро, за да изпратят децата в чужбина.