Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

— Човекът, който е починал в затвора… кого е убил?

— Добър въпрос — каза Салерни и намигна на Попи. — Бил е осъден за убийството на госпожа Харисън.

Дейзи позна името.

— Собственичката на изчезналата агенция, чрез която съм осиновена.

— Точно така. Заминала за Блекпул и там била застреляна. Заловили Фредеричи.

— Значи — замислено каза Роуз — някой е платил на фамилията Фредеричи да ни вземат от манастира и да ни изпратят в чужбина. Наемат хора, които основават фалшиви агенции за осиновявания, за да не проговори някой, после ги убиват. Единственият, когото не са успели да очистят, е починал в затвора. Той е бил единствената връзка.

— Именно.

— Тогава въпросът е кой е наел Фредеричи и защо?

Салерни отново взе думата.

— Точно това ми се стори интересно. Накарах хората си да продължат да тършуват. Защото… навярно сте били пречка за някого. Никой не би си създал главоболия заради три обикновени момичета. Преди да тръгнат онези програми за изкуствено оплождане, рядко се раждаха тризнаци. Стори ми се по-лесно, когато узнах датата.

И трите момичета изглеждаха заинтригувани.

— Около седемдесет и втора — осведоми ги Салерни. — Възможно е трите агенции да са фалшифицирали годината на раждането ви. Както и да е, малко вероятно е да сте момичета от простолюдието… кой би положил такива усилия заради три селянчета? Хрумна ми, че може да сте били изпратени зад граница, за да спре някаква вендета. Но и трите сте момичета. Никой не се тревожи твърде много заради момиче — усмихна се, когато видя гневното изражение на Попи. — Това е истината. Никой не предполага, че една жена може да потърси отмъщение.

— Сигурно — спокойно промълви Роуз.

Салерни я погледна с одобрение и кимна.

— Предположих, че сте родени в болница. Проверихме архивите. През онази година са се родили само четири тройки момичета. Първите са били седмачета и са починали скоро след раждането. Следващите две тройки са живи, но са отгледани от биологичните си родители. Последните също са починали.

Дейзи бе разочарована.

— Значи в болничните архиви няма…

— Не съм казал това. Зачеркнах първите бебета, защото смъртта им е настъпила в болницата. Но последните са загинали при пожар и телата им не са били открити — поклати глава. — Реших, че в това има нещо гнило, и направих проверка. Били са богати момичета, много богати. Дъщери на граф Луиджи Париджи, който малко преди пожара е бил прострелян при лов. Черепът му бил открит в гората и идентифициран само по зъболекарския картон. Ако вярвате, че това е съвпадение…

— Париджи — каза Дейзи. — Мисля, че съм попадала на това име в „Хелоу!“. Но не ставаше въпрос за граф, а за принц.

Салерни кимна.

— Принцът е първи братовчед на графа. Ваш чичо.

Сърцето на Роуз запрепуска. По дланите й изби пот.

— Откъде сте толкова сигурен? Нима можете да знаете?

— Просто е — отвърна Салерни тихо, но напълно уверено. — Кой има полза от гибелта на цялото семейство? Единствено той. Роберто работел при братовчед си. Той е наследник на по-големия брат, но парите са били в ръцете на по-малкия. Ако графът има деца, те наследяват компанията. Но ако той, а после и жена му, и дъщерите му загинат при „трагична злополука“… — сви рамене — … цялото наследство остава за принца.

— Но на колко е възлизало то? Щом е бил принц, не е ли бил достатъчно богат? Защо си е създал неприятности?

— Струвало си е — увери ги Салерни. — Фирмата е разполагала с милиарди. Вашите милиарди — повдигна чашата си към тях. — Salua, contesse. 21 21 Наздраве, графини (итал.). — Б.пр.

— Това е лудост — промърмори Попи, но очите на Дейзи засияха.

— Можете ли да го докажете? — развълнувано попита тя.

— По никакъв начин — каза Салерни. — Можете да опитате, но едва ли ще постигнете нещо. Следите отдавна са заличени.

— Ще видим — тихо каза Роуз.

Атмосферата в Рим напълно оправда очакванията на Роуз. Возеше се на задната седалка на наетата лимузина, опряла глава на затъмненото стъкло, изтощена след дългия полет с „Ал Италия“. Момичетата бяха пътували заедно в първа класа, бяха пийнали шампанско и обсъдили какво ли не, освен причината да бъдат тук. Никоя от тях не дръзна да заговори на тази тема от страх да не ги чуе някой. Възможно бе човек като Роберто Париджи да има свои шпиони.

Роуз мълчаливо прочете няколко стари броя на „Бизнес Уийк“, „Форбс“ и „Икономист“, в които ставаше дума за милиардите на Париджи. Тлеещият в нея гняв се усилваше с всяка страница. Сега се чувстваше изтощена колкото от полета, толкова и от емоциите си.