Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

Чувстваше се напълно щастлив. Бе осъществил всичките си най-съкровени желания.

Замъкът се намираше в покрайнините на градчето. Видяха го от колата, преди да паркират. Старинният му силует се издигаше на фона на яркото синьо небе и изглеждаше почти жив и одухотворен. Бе голям и внушителен и трите надникнаха през прозорците, преди да спрат наблизо и да слязат.

— Е — отбеляза Роуз, — доста по-сносно жилище от онова в Хеле Китчън.

— И от моя дом в Хоум Каунтис — добави Дейзи.

Попи остана с втренчен поглед. Никоя от трите не можеше да повярва, че предците им са притежавали нещо толкова великолепно.

— Всъщност този замък е негова собственост. Полага му се по право. Той е наследник на по-големия брат.

— Отживелици — промърмори Попи.

— Зная, че звучи нелепо… но в Европа титлите все още имат значение. Семейството ни е държало на традициите — обясни Роуз.

— Ако той няма деца, ние ще наследим замъка — изтъкна Дейзи.

— Само най-голямата от нас — каза Роуз. — Но коя е тя?

— Нямам нищо против да делим — каза Попи и погълна с поглед красотата на всичко наоколо. Изведнъж бе обзета от любопитство. — Това е семейното ни имение. Нали така се нарича? — попита тя.

— Да — отвърна Дейзи.

— Искам да влезем — нетърпеливо се обърна Попи към сестрите си. — Да разгледаме. Мислите ли, че ще ни пуснат?

Обиколиха замъка и огледаха от всички страни тухлената сграда във флорентински стил, съвършено възстановена, с балкони, кули и градина с висока ограда. На всяка постройка бе издълбано изображение на грифон, драскащ с нокти по щит.

— Какво е това? — попита Попи.

— Гербът му — отвърна Роуз и побърза да се поправи: — Нашият герб.

— Портите изглеждат заключени — каза Дейзи.

Роуз се приближи към масивната двойна врата в средата на стената и натисна звънеца. След миг прозвучаха стъпки по каменна настилка, които се приближаваха към портите.

Обърна се към сестрите си.

— Нека аз да говоря. Нали сте съгласни?

Вратата леко се отвори.

— Да?

Роуз съблазнително примигна.

— Идваме при принц Роберто Париджи.

— Принцът е в Рим — каза охранителят с дебел врат на безупречен английски.

Роуз нацупи устни.

— Сигурна съм, че ни продиктува този адрес. Ще бъде много разочарован, ако не го чакаме тук.

Тъмните му очи плъзнаха поглед по тялото й и на лицето му се появи усмивка.

— Специална поръчка? Американки? Заповядайте.

Когато вратата силно изскърца, Дейзи прошепна на сестрите си:

— Взе ни за проститутки!

Попи ехидно се усмихна.

— Шшт, Роуз е намислила нещо. Ще изненадаме стария мръсник.

Трите се усмихнаха широко, когато вратите се отвориха и пред тях застанаха още двама охранители с автомати на рамо. Дейзи пребледня и Роуз стисна ръката й.

— Много специална поръчка — каза тя и махна с ръка към сестрите си.

Двамата мъже с глуповати лица огледаха и трите и избухнаха в смях.

— Сестри! Тризначки! Голям късметлия е кучият му син — извика единият от тях на италиански.

Роуз им се усмихна.

— Предполагам, че трябва да почакаме в преддверието.

Поканиха ги в замъка.

— Стойте тук, ще се обадя в офиса му — каза охранителят.

Роуз изчака, докато той се отдалечи по стълбите, и даде знак на другите.

— Да вървим.

Бързо тръгнаха по старинните коридори и огледаха приемната, салоните, трапезарията с огромна камина, портретите и гоблените по стените, затаили дъх от удивление. През живота си Роуз не бе виждала толкова великолепна сграда. Затрепери при мисълта, че тя е собственост на убиеца на родителите й, стомахът й се сви и почувства нужда да седне.

Настани се на една резбована скамейка, но не след дълго охранителят се върна с по-хладно изражение.

— Нямат представа за тази поръчка. Сигурни ли сте, че е за тук?

— Може би ни очаква в Рим — въздъхна тя. — Е, добре, ще отидем с колата дотам.

— Знаете ли адреса? — попита охранителят с подозрително присвити очи.

Роуз бе направила проучване.

— Разбира се, скъпи. Appartamento Cinque, Numero Ottanto, Corso Vittorio Emmanuele Due 22 22 Апартамент пет, номер осемдесет, булевард „Виторио Емануеле II“ (итал.). — Б.пр. — изрецитира тя по памет. — На последния етаж.

— Много добре — изсумтя той, повдигна оръжието си и им даде знак да си тръгнат.

Бързо се върнаха до колата си.

Попи промърмори:

— Още толкова път.

— Нали не искаш почивка точно сега? — попита Роуз.

— За нищо на света. Онази горила имаше автомат, което означава, че работата е сериозна. Може би ще се обади на Роберто. Трябва да стигнем там, преди да е намислил какво да прави с нас.