Луиз Бегшоу - Когато тя беше лоша

— Благодаря. — Изправи се бързо и й посочи вратата. — Мини оттам, Бил ще запише данните ти.

— Добре — безизразно каза тя.

Страстната красавица беше изчезнала. Пак изглеждаше хубава, но се бе превърнала отново в онова тихо и сковано момиче. Искаше му се да й каже, че сеансът е бил чудесен, но се оказа прекалено късно. Тя беше излязла.

Бил записа телефона на Лита.

— Трябва малко време да се проявят снимките. Ще ги покажа на господин Джак Хамънд, той е шефът тук. Ако сме заинтересовани, някой ще ти се обади, така че няма защо ти да ни звъниш.

— Да не се обаждам. — Лита сви рамене. — Добре, господине, разбирам. Мога ли да получа една от визитките ви с насрочения за днес ангажимент?

— За какво ти е?

— Искам да разкажа на приятелите си — откровено заяви тя.

Бил се засмя. Харесваше я. Може пък снимките да се окажеха добри. Веднъж на петдесет опита това действително се случваше.

— Разбира се, госпожице. Ето. А ето и трийсет долара за такси.

— Благодаря — изрече Лита и прибра малкото съкровище в джоба си, без да мигне. Никога не отказваше да вземе пари. Доброто възпитание не беше всичко на света. Слезе с асансьора и напусна внушителната мраморна сграда със стени от опушено стъкло, после взе метрото от съседната пряка.

Нямаше намерение да пилее пари за такси. Не одобряваше безсмисленото харчене. Можеше да направи много по-добри неща с тези трийсет долара, вместо да ги хвърли на вятъра.

Минаваше седем и половина, когато най-сетне се върна у дома. Майка й бе в лошо настроение.

— Оставих ти чинията, но яденето вече изстина. И ще трябва да измиеш след себе си.

— Нали винаги го правя, мамо? Какво става в работата ти?

Тя само издиша шумно:

— Работата си е работа. Знаеш как е. Баща ти вече излезе за нощна смяна.

— Съжалявам — виновно изрече Лита.

— Гледай да не закъсняваш повече. Чико винаги закъснява, но татко ти разчита, че ще се види с теб. — Лицето й се оживи. — Чико ми даде малко пари днес. Изкарал е извънредна надница на строежа.

— Чудесно! — каза Лита, докато се питаше кого ли е изнудил брат й, за да изкара двайсет долара. Може би беше прекалено цинична. Може би той наистина бе свършил малко работа. Както и да е, парите са си пари. — Скоро ще почнат да ми се обаждат от колежите, мамо.

— Колеж. Това е хубаво, миличка. Но знаеш, че ще е трудно да се плати — отбеляза майка й.

Имаше предвид, че на Лита ще й е трудно да си плати. Никога не бе ставало и дума дали родителите й могат да си го позволят.

— Но там предлагат стипендии.

— С това не се плаща наем, Лита.

— Мога да си намеря работа.

— Ти? Ти не работиш! — сопна се майка й.

Тя обичаше дъщеря си, но понякога видът й, нежните й все още ръце, с нокти, които не бяха начупени и захабени, не загрубели от честен труд, я влудяваха. Госпожа Моралес не смяташе четенето на книги за истинска работа.

— Вече съм доста добра в писането на машина. Има хора, които се нуждаят от това.

— Ако си в колежа по цял ден, не можеш да работиш като секретарка! — сряза я госпожа Моралес и мигновено се разкая. В крайна сметка днес бе рожденият ден на дъщеря й.

Лита въздъхна. Водеха този спор почти всеки ден, когато майка й се прибереше у дома. Взе си малко от ориза с пилешко и грабна една вилица. Щеше да го изяде студен, за да може после да целуне майка си и по-бързо да се скрие в малката си стаичка.

— Но мога да пиша нощем. Доклади и разни други неща. Има куп работа.

Телефонът звънна и майка й бързо взе слушалката.

— Ало. Да. Кой се обажда? Какво искате от нея?

Лита скочи, с разтуптяно сърце. Майка й я погледна.

— Да, добре. Да, можете да говорите с нея. — Тя подаде несигурно слушалката. — Скъпа, някакъв господин от града е. За теб.

— О-о-о-о, Хектор, да, скъпи! — стенеше Мелиса, яхнала го отгоре, докато се поклащаше ритмично.

Родителите й щяха да са навън поне още час и тя бе сама вкъщи. Тази седмица Хектор Фернандес за втори път се отбиваше „да учат“ и Мелиса тържествуваше. Той имаше готина кола и тя направо се побъркваше от яд, като гледаше как вози в нея Розалита. Миси и без това не можеше да понася тази надменна глупачка. Тя дори не бе популярна в училище, въпреки лъскавата си коса и фигурата си, защото се числеше към свръхинтелигентните зубрачки. И за какво си придаваше важности, всеки знаеше, че баща й кара такси, а майка й работи във фабрика! Освен това носеше дрехи втора употреба от разпродажби на Армията на спасението — нелепи, размъкнати дрехи. Не се гордееше с външния си вид, но според Миси Розалита си въобразяваше, че превъзхожда другите. Нима брат й Чико не се мотаеше с бандите по улиците, също като останалите момчета в квартала?