Луиз Бегшоу - Когато тя беше лоша

Мелиса притисна Хектор с леко пълните си бедра и заподскача нагоре-надолу, за да може той по-добре да види гърдите й, докато русата й коса се развяваше. Ммм, онази глупачка не знаеше какво изпуска. Да не би да искаше да умре девствена? Нейна си работа. Сама си бе виновна, че не може да задържи един мъж.

Хектор изпъшка, извърнал лице настрани, с израз на върховна концентрация, докато потъваше в нея.

Мелиса се усмихна и посегна с дългите си лакирани нокти да погали леко тестисите му, както обичат мъжете. Роза Моралес оставаше единственото момиче в училище, което никога не се впечатляваше от Мелиса, никога не се възхищаваше на скъпоструващата й руса коса, на хубавия й грим и на парите й. Веднъж Мелиса бе заявила, че направо ще умре, ако не се омъжи, докато навърши двайсет и пет, а Розалита се бе засмяла и бе казала, че тя ще умре, ако не си намери добра работа, докато стане на двайсет и пет. Правеше се на втора Голда Майър. Сякаш бе нещо повече от Мелиса.

— Хей, това е хубаво! — задъхано рече Хектор. — Само така…

Той се загледа в подскачащите гърди на Мелиса с тъмни, настръхнали зърна и усети как го залива вълна от желание и нетърпение. Мелиса Менес дори не приличаше на идеала му за жена, но какво пък — Хектор беше на осемнайсет и не му трябваше много. Мисълта какво крие Лита под онези безформени дрехи, които майка й я караше да носи, го възбуждаше месеци наред, но вече започваше да се чувства измамен. Господи, тя никога не поддаваше! А Мелиса ясно показваше, че е на разположение. Вярно, приятелят му Джак Меткалф се бе похвалил, че също е спал с Мелиса, но в буря всяко пристанище изглежда добро… а и тя наистина имаше големи гърди…

Хектор изпъшка, сграбчи Мелиса през кръста и експлодира вътре в нея. „Да-а-а-а…“

Сега трябваше да скъса с Лита, но какво пък? Лита нямаше да му даде нищо. Мелиса от седмици му опяваше да го направи и сега желанието й щеше да се изпълни. Не му трябваше някаква скована мадама. Мелиса казваше, че Лита е готова да стане като онези заклети феминистки, и Хектор смяташе, че е права.

— Хайде да се погушкаме — предложи Мелиса.

Хектор се намръщи. Не, по дяволите!

— Трябва да си вземеш душ, захарче. Вашите скоро ще се приберат. А и нали искаш да се видя с Лита?

— Да. — Устните на Мелиса, очертани с червен молив, се разтегнаха в победоносна усмивка. — Време е за това.

Лита стигна до тяхното място на Касъл Авеню — на второкласния път, който водеше към Бронкс, имаше малко островче със статуя по средата. Хлапетата обичаха да се събират тук; личеше си по бетонния постамент на статуята, покрита с празни кутии от бира, цигари и фасове марихуана. С Хектор винаги се срещаха тук и тази сутрин той отново я чакаше. Тя напрегна очи, за да види дали държи пакет или букет, но не различи нищо. Нямаше значение, може би беше дребно — например златна брошка или нещо подобно.

Направо подскачаше от радост. Уха, само да каже на Хектор, че наистина искат да я направят модел, само да чуе той за какви пари става дума — достатъчно, за да напусне училище, достатъчно, за да отложи отиването в колеж за няколко години, дори да си купи къща…

Но с Хектор имаше и още някой. Момиче. О, господи!…

— Хектор? — Лита прекоси тичешком пътя и погледна объркано Мелиса Менес, която си бе сложила повече от обичайния фон дьо тен и носеше малки златни обеци на ушите си. — Какво става? Донесе ли ми подаръка за рождения ден?

Мелиса избухна в смях:

— Рожден ден ли имаш?

— Беше вчера. — Лита я изгледа втренчено. — Какво правиш тук, Мелиса?

— Дойдох да почакам с гаджето си.

Лита отвори широко очи. Хектор зяпаше обувките си.

— Твоето гадже?

— Точно така. Хектор не иска да те вижда повече. — Мелиса го блъсна с лакът в ребрата. — Нали така, скъпи?

— Ти не ми даваше нищо — измърмори Хектор.

Лита поклати глава:

— Мислех, че между нас има нещо.

— Е, не е било така. — Очите на Мелиса проблясваха тържествуващо под русите й кичури.

— Ти провали всичко, Хектор. — Лита примигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й. — Казах ти, че можем заедно да се измъкнем оттук.

— Това винаги са били празни приказки, Лита. — Той я погледна начумерено. — Тук си е много хубаво за мен.

— И за мен — отекна Мелиса.

Лита сви рамене:

— Но не и за мен. Всичко хубаво и на двама ви!

Обърна се кръгом и си тръгна.

— Хиляда — каза младата жена.

Ричард Дженър, президентът на „Уиминс Магазийнс“, се вторачи безпомощно в модела. Потърси с поглед подкрепа от Бил Фишър, но агентът само безпомощно сви рамене. От моделите не се очакваше сами да договарят хонорарите си. Те трябваше само да се появят, да мълчат и да се усмихват. Но всички бяха чували за Розалита Моралес. Тя обръщаше всичко наопаки. Никога не се бе появявала на корица, никога не бе украсявала първата страница на „Космо“ или „Глемър“, но пък се държеше, сякаш е Али Макгроу. Някак си се бе добрала до информацията колко струва редовен ангажимент като този и настояваше да получи цели петнайсет процента над обичайния хонорар. Заместниците му го бяха предупредили, че с нея не може да се преговаря, но той мислеше, че ще може да я придума.