Мелиса Круз - Ветровете на Салем

— Получих картичката ви — каза тя.

— Каква картичка? — попита той с игрив блясък в очите.

— Откъде знаехте, че мога да чета? — попита Фрея.

Тя не беше свенлива и наистина искаше да знае. Може би той щеше да й каже нещо ново за самата нея. Може би я познаваше отпреди — от миналото, което тя беше забравила.

Нейт присви устни, а след това се усмихна.

— Не знаех дали можете да четете, но ако знаех, бих казал, че това е вашият надменен и изискан начин да се издадете.

— Наистина ли? — засмя се тя. — Надменен? Изискан?

— Да. Като дама от висшето общество, принцеса или дори кралица! — усмихна се той.

— Трябва ли да ви благодаря, мистър Брукс? — попита тя шеговито.

Той пристъпи още една крачка напред.

— За нищо. Може да ме наричате Нейт!

— Това ли е всичко, което искате да ми кажете? Че моите обноски са надменни? Или че аз се държа неподобаващо за положението си? Проста слугиня като мен? — и тя сведе поглед. Знаеше, че трябва да се държи по-скромно, но в същото време вярваше, че неговият осезаем чар й позволява да се държи малко по-свободно. Въпреки че поемаше голям риск с дръзкото си поведение.

— Не — каза той. — Нищо подобно. — Той се приближи по-близо, така че разстоянието между тях се оказа няколко крачки. — Но се радвам, че сте тук. Откакто се срещнахме за първи път, изпитвам огромно желание да съм с Вас, да ви опозная… о, не, нямах предвид… — той се смути. Фрея знаеше, че думата „опознавам“, използвана пред една жена, означаваше „интимност“.

Затова погледна в очите му.

— Какво нямаше предвид? — Опита се да не се разсмее, но беше забавно да наблюдава смущението му.

Той пое дълбоко въздух и наведе глава.

— Нямах предвид да използвам непристойни думи спрямо Вашата личност!

Искаше й се да мисли, че интересът на Нейт към нея не е просто повърхностен като на всеки млад мъж, който беше господар, към една млада жена, която е слугиня.

— Прощавам Ви, Нейт — усмихна се тя и се полюшна, като скръсти ръце. — Трябва да тръгвам, за да успея да се върна във фермата, преди някой да е започнал да ме търси.

— Може ли да повървя с Вас? — попита той.

Тя кимна.

— Нека да взема коша си.

Той се втурна към нея.

— Позволете!

Вървяха мълчаливо. Прекосиха низината, след това влязоха в гората и тръгнаха по пътеката. Той видя един храст с къпини, спря се и го повдигна, за да може тя да си набере от плодовете. И двамата се държаха толкова срамежливо, сякаш нямаше какво повече да си кажат. Или просто не можеха да намерят подходящите думи, за да изразят това, което мислят. В един момент, когато Фрея погледна за пореден път към Нейт, който носеше коша с изпрани дрехи и съдове, весело се разсмя.

Това го накара да спре на пътеката и да се обърне към нея с учудено изражение.

— Защо се смеете?

Тя се засмя още по-силно. Не можеше да спре, а гърдите й се повдигаха над корсета.

— Просто е смешно! — каза тя и допълни: — Един красив, висок младеж като Вас да носи коша на прислужницата!

Той я погледна строго и присви очи. След това бързо остави коша в краката си. Чу се силно дрънчене на тенджери и тигани.

— Кошът! — извика тя, поглеждайки надолу. Какво му ставаше? Фрея почти беше готова да коленичи и да си го вземе, но той протегна ръце, хвана я през кръста и я задържа на място точно както беше във видението й още при първата им среща.

Взираха се един в друг, а сърцето на Фрея туптеше така, сякаш се канеше да хвръкне. Чудеше се дали не беше направила ужасна грешка, като позволи на младия мъж да я придружи сама в гората.

Но едва след като раменете му трепнаха и той също започна да се смее, тя осъзна, че това е било шега — игра между сериозност и раздразнение. Фрея също се разсмя и изпита невероятно облекчение. Той я пусна, докато и двамата все още се усмихваха, отстъпи встрани, изненадващо грабна шапката й и я вдигна нависоко с палава усмивка. Когато тя подскочи, за да си я върне, той се отдръпна назад, присмивайки й се, докато държеше шапката в ръка и я размахваше във въздуха.

— Спрете! — извика тя, но той продължи да се смее.

Тя направи още един опит да си я вземе, но той хвана рамото й със свободната си ръка и отпусна другата зад кръста й. И замряха неподвижни. Можеше да усети аромата му. Миришеше на работа, пръст и гора. И изглеждаше толкова солиден, колкото и боровите дървета около него. Нейт прошепна в ухото й:

— Невероятно красива сте с разпилени около бузите си червени коси!

Махна една къдрица от скулата й, наблюдавайки как слънцето гали лицето й. После сложи шапката на главата й.