Фред Варгас - Ветровете на Нептун

Облегнат на черната стена на мазето, Жан-Батист Адамсберг наблюдаваше огромния котел, който по-предния ден бе прекратил всякаква дейност — по-предния ден, сиреч събота, 4 октомври, при температура на въздуха около един градус и вятър, задухал директно от Арктика. Комисарят се взираше в каландъра и замлъкналите тръби с надеждата, че макар и некомпетентен, благосклонният му поглед ще вдъхне живот на уреда или поне ще доведе специалиста, който трябваше да дойде и който не идваше.

Не че студът му пречеше. Напротив, мисълта, че северният вятър е способен да тръгне от ледниците и без да спира, нито да се отклонява от пътя си, да стигне до улиците на XIII парижки район, пораждаше у него усещането, че една крачка ще му е достатъчна, за да стъпи върху далечните ледове, да се разходи по тях, да издълбае дупка и да си улови морж. Бе облякъл жилетка под черното си сако и ако зависеше само от него, щеше търпеливо да чака идването на техника и появата на моржовата муцуна.

Само че укритото в мазето могъщо съоръжение по свой начин участваше пълноценно в разследването на случаите, които прииждаха по всяко време в Криминалната бригада, като топлеше телата на трийсет и четири радиатора и двайсет и осем ченгета. Тела, понастоящем сковани от студ, сгушени в подплатени якета, усукали се около машината за кафе, обхванали с ръкавици белите пластмасови чаши. Или направо забягнали в съседните кръчми. Вследствие на което случаите направо ги грозеше бяла смърт. А ставаше дума за случаи от първостепенна важност, за тежки престъпления. Които не интересуваха огромния котел. Царствен и тираничен, той чакаше някой изкусен майстор да благоволи да се премести в пространството и да коленичи в краката му. Така че в знак на добра воля Адамсберг бе слязъл, за да му отдаде кратка и напразна почит, и главно за да намери малко сянка и тишина, далеч от воплите на подчинените си.

Тези вопли, които не спираха, въпреки че температурата в кабинетите не слизаше под 10 градуса, не вещаеха нищо добро за стажа по анализ на ДНК в Квебек, където се очертаваше сурова есен — минус 4 вчера в Отава и дори сняг на някои места. Две седмици, посветени на генетичните следи — слюнка, кръв, пот, сълзи, урина и всякакви други секрети, уловени в електронните мрежи, разпределени и обработени, всякакви човешки течности, превърнали се в истински бойни машини на криминологията. Осем дни преди заминаването мислите на Адамсберг вече летяха към горите на Канада, които, както разправяха, били необятни и осеяни с милиони езера. По този повод заместникът му Данглар нацупено му припомни, че идеята е да се взират в екрани, а не в езерни повърхности. Капитан Данглар се цупеше вече от година. Адамсберг знаеше защо и търпеливо чакаше да му мине.

Данглар не мечтаеше за езерата, а всеки ден се молеше някое ужасно престъпление да задържи цялата Бригада в Париж. Вече от месец предъвкваше предстоящата си кончина в избухващия над Атлантика самолет. Но откакто специалистът, който трябваше да дойде, не идваше, настроението му се подобри. Залагаше на тази непредвидена повреда на котела с надеждата студът да обезвреди нелепите фантазии, породени от самотиите канадски ледове.

Адамсберг постави ръка върху каландъра и се усмихна. Дали Данглар бе способен да развали котела, предвиждайки въздействието на подобен акт върху настроението в Бригадата? Или да забави идването на техника? Да, беше способен. Гъвкавият му ум проникваше в най-скритите механизми на човешкото съзнание — стига все пак те да функционират на основата на разума и логиката. Адамсберг и заместникът му от години стояха от двете страни на разделителната линия между разсъдък и инстинкт.

Комисарят се изкачи по витата стълба и прекоси голямата зала на партера, където колегите му се придвижваха със забавено темпо — тежки силуети, удебелени от допълнителните шалове и пуловери. Никой не знаеше защо наричат това помещение Съборната зала. Сигурно, мислеше Адамсберг, заради общите събрания, които понякога приличаха на църковни събори. Съседното, по-скромно помещение пък наричаха Капитула — там се свикваха заседания в по-тесен кръг. Откъде идваше това име, Адамсберг нямаше представа. Вероятно от Данглар, чиято култура понякога му изглеждаше безгранична и почти токсична. Капитанът получаваше внезапни пристъпи на знание, чести и неконтролируеми, ще речеш, кон, който се отърсва с шумно пръхтене. И от най-незначителния дразнител — рядка дума, неуточнено понятие — можеше да произлезе ерудирано и не непременно уместно експозе, което комисарят прекратяваше с едно махване на ръката.