Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Винаги можете да се оправдаете с грип, причинен от аварирал котел — предложи Адамсберг.

Данглар духна върху ръкавиците си.

— След два месеца ще ме произвеждат майор — промърмори той — и не мога да рискувам да изпусна повишението. Имам да храня пет деца.

— Покажете ми картата на Квебек. Да видя къде отиваме.

— Вече ви казах — отвърна Данглар, разгъвайки картата. — Ето тук — додаде той и заби пръст близо до Отава. — Ей в тази забравена от бога дупка, наречена Хъл-Гатино, където ККЖ е установила една от щабквартирите на Националната банка за генетични данни.

— КъКъЖъ?

— Вече ви казах — повтори Данглар. — Канадската кралска жандармерия. Конна полиция с ботуши и червени униформи, като в доброто старо време, когато ирокезите още са владеели бреговете на Свети Лаврентий.

— В червени униформи ли? Още ли ги носят?

— Само за пред туристите. След като толкова нямате търпение да тръгвате, поне да знаете къде отивате.

Адамсберг широко се усмихна и Данглар наведе глава. Когато възнамеряваше да мърмори, капитанът не обичаше Адамсберг да се усмихва широко. Защото, както твърдяха в Клюкарника, тоест кътчето, където бяха струпани автоматите за кафе и напитки, усмивката на Адамсберг пречупваше всяка съпротива и топеше арктическите ледове. Точно така реагираше и Данглар — като девойче. Нещо, което, при неговите петдесет и кусур години, му беше особено неприятно.

— Знам все пак, че тази КъКъЖъ е на брега на плавателния канал Утауе — отбеляза Адамсберг. — И че там прехвърчат диви гъски.

Данглар изпи глътка бяло вино и сухо се усмихна.

— Червеногуши гъски — уточни той. — И Утауе не е плавателен канал, а река. Десет пъти по-голяма е от Сена, обаче не е плавателна. И се влива в Свети Лаврентий.

— Нека е река, щом държите. Прекалено много знаете, Данглар, за да давате заден ход. Налага се да заминете. Уверете ме, че не вие сте повредили котела нощес и не вие сте заклали специалиста, който трябва да дойде, но не идва.

Данглар вдигна обиден поглед.

— Че защо да го правя?

— За да блокирате енергиите, да попарите стремежа към приключения.

— Саботаж, а? Сериозно ли говорите?

— Мъничко саботажче, доброкачествено. По-добре повреден котел, отколкото експлодирал самолет. Защото това е истинската причина за нежеланието ви да заминете, нали? Нали, капитане?

Данглар внезапно удари с юмрук по масата и капки вино се разлетяха наоколо. Адамсберг се стресна. Данглар можеше да дудне, да мърмори, мълчаливо да се цупи — все сдържани начини за изразяване на неодобрение, но той преди всичко беше учтив и възпитан мъж, чиято доброта бе колкото безгранична, толкова и дискретна. Освен по един-единствен въпрос. Адамсберг се напрегна.

— „Истинската“ причина? — сухо каза Данглар с все още стиснат юмрук. — Какво ви е еня за „истинската причина“? Не аз ръководя тази бригада и не аз съм решил да ходим на майната си и да се правим на идиоти в снега. Мамка му.

Адамсберг поклати глава. За пръв път от толкова години Данглар казваше „мамка му“ пред него. Както и да е. Комисарят не се засегна, тъй като притежаваше наднормени запаси от нехайство и кротост, която за някои бе синоним на безразличие, а на други лазеше по нервите.

— Напомням ви, Данглар, че става дума за единствено по рода си предложение за сътрудничество и за една от най-съвършените системи за анализ на ДНК. В тази област канадците са с едни гърди напред. Не ако отидем, а ако откажем, ще изглеждаме като идиоти.

— Глупости! Не ми казвайте, че не друго, а професионалната етика ви повелява да ни разкарвате из снеговете.

— Тъкмо тя.

Данглар гаврътна виното си, вирна брадичка и се вторачи в Адамсберг.

— Какво друго, Данглар? — тихо попита комисарят.

— Вашата причина — изръмжа капитанът. — Вашата истинска причина. Разкажете ми за нея, вместо да ме обвинявате в саботаж. Разкажете ми за вашия саботаж.

Ето на, рече си Адамсберг. Дойдохме си на думата.

Данглар внезапно стана, отвори шкафчето си, извади бутилката бяло вино и напълни чашата си. После се заразхожда из стаята. Адамсберг скръсти ръце в очакване на бурята. При тази степен на гняв и вино нямаше смисъл да се спори. Гняв, който избухваше с една година закъснение.

— Давайте, Данглар, щом искате.

— Камий. Камий е в Монреал и вие го знаете. Затова и само затова държите да ни натикате в тъпия ви боинг.

— Тъй, тъй.

— Именно.

— Но това не ви засяга, капитане.

— Така ли? — извика Данглар. — Преди една година Камий отлетя, напусна живота ви вследствие на един от онези дяволски номера, които само вие владеете. И кой искаше отново да я види? Кой? Вие ли? Или аз?