Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

А когато всички змии, прилепи, язовци и останалите твари, обитаващи дълбините на подземни тунели, наизлязат по полето, напускайки обичайната си обител; когато плодните растения и зеленчуците започнат да гният, проядени от червеи (…)

Жос отдавна бе забелязал, че в Париж хората вървят много по-бързо отколкото в Гилвинек. Сутрин минувачите препускаха по авеню Мен със скорост от три възела. Този понеделник Жос постигна почти три възела и половина, за да навакса двайсетминутното си закъснение. Заради утайката от кафето, която се изсипа на пода в кухнята.

Не че това го учуди. Жос поначало си знаеше, че предметите водят таен и опасен за човека живот. Като се изключат някои палубни съоръжения, които никога не го бяха нападали, в паметта му на бретонски моряк се бе запечатало убеждението, че светът на предметите е зареден с енергия, предназначена да му създава неприятности. И най-малката несръчност сякаш предоставяше на вещите внезапна свобода и отприщваше верижни бедствия, способни да покрият цялата гама — от дребната спънка до истинската драма. Изпуснатата тапа е базисен модел. Тя не се изтърколва в краката на човека, по никакъв начин. Тя пропълзява зад готварската печка като обзет от злобна амбиция паяк и задейства за своя преследвач. Човекът, поредица от разнообразни изпитания — преместване на печката, изтръгване на кабела от контакта, падане на врящата тенджера, изгаряне. Тазсутрешната неудача бе плод на по-завързани предпоставки, започнали с невинна грешка в почистването на филтъра, нарушила равновесието на кофата за боклук и довела до страничното й накланяне, последвано от изсипване на пода на гореспоменатата утайка. Ето така нещата, изпълнени с отмъстителен дух, законно следствие от робската им орис, успяват на свой ред за кратко, но наситено с емоции време да покажат на човека скритата си мощ, да го принудят да се гърчи и пълзи като куче, без да щадят ни жени, ни деца. Не, за нищо на света Жос не би се доверил на предметите, нито впрочем на хората и на морето. Първите ви отнемат разума, вторите — душата, а третото — живота.

Като човек с опит Жос не се опита да предизвиква съдбата, ами запълзя като куче и събра утайката зрънце по зрънце. Изтърпя си наказанието, без да гъкне, и светът на вещите се завърна под игото на човека. Сутрешният инцидент не беше кой знае какво — на пръв поглед дребно неудобство, но Жос не можеше да бъде заблуден — ставаше дума за ясно напомняне, че войната между човеците и предметите продължава и че в тази битка човекът невинаги излиза победител, далеч не. Напомняне за трагедиите, за пречупените мачти на корабите, за разцепените траулери и за неговия съд, „Вятърът на Нороа“, започнал да пропуска вода на 23 август в три часа сутринта в Ирландско море с осем мъже на борда. А бог му беше свидетел, че Жос спазваше истеричните изисквания на своя траулер и че човек и кораб проявяваха сговорчивост. До онази проклета бурна нощ, когато в пристъп на лошо настроение бе ударил планшира с юмрук. „Вятърът на Нороа“, вече почти полегнал на десния борд, внезапно започна да се пълни с вода в задната си част. Със задавен мотор, траулерът се понесе в нощта по течението, като моряците не спираха да изгребват водата, и призори заседна върху подводна скала. Това стана преди четиринайсет години и взе живота на двама моряка. Четиринайсет години бяха минали, откакто Жос напердаши собственика на „Нороа“. Четиринайсет години, откакто напусна пристанището в Гилвинек след девет месеца затвор за нанесени телесни повреди с намерение да причини летален изход, четиринайсет години, откакто почти целият му живот бе изтекъл по този воден път.

Жос тръгна надолу по улица Гете със стиснати зъби, предъвквайки яростта, която го обземаше всеки път, когато изгубеният в морето „Нороа“ изплуваше на гребена на мислите му. Всъщност той не се сърдеше на „Нороа“. Добрият стар траулер само бе реагирал на удара, изскърцвайки с прогнилата си обшивка. Жос със сигурност знаеше, че съдът не бе предвидил последствията от краткия си бунт, не бе взел под внимание своята възраст, износеност и силата на вълните през онази нощ. Траулерът положително не бе желал смъртта на двамата моряци и сега, проснат като глупак на дъното на Ирландско море, сигурно горко се каеше. Жос често му отправяше думи на утешение и прошка и му се струваше, че и корабът като него е намерил покой, че си е създал друг живот там долу, както той тук, в Париж.