Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Откачалка — измърмори Жос. — Богата откачалка.

Остави листа и бързо разпечата останалите пликове.

Ерос Декамбре се появи на прага на вратата си няколко минути преди началото на новините от осем и трийсет. Облегна се на касата и зачака да дойде бретонецът. Отношенията му с моряка риболовец бяха изпълнени с мълчания и враждебност. Декамбре не можеше да си обясни защо. Склонен бе да вини този недодялан, сякаш изсечен от гранит и вероятно способен на насилие мъж, който вече две години нарушаваше крехкото равновесие на съществуването му със своя сандък, с нелепата си урна и с виковете си, изливайки три пъти дневно на площада цял тон рядка помия. В началото не му обръщаше внимание, убеден, че няма да се задържи и седмица. Но бизнесът на глашатай се оказа забележително успешен и бретонецът се сдоби с редовна публика, която, така да се каже, пълнеше залата ден след ден. Истинско бедствие.

Декамбре за нищо на света не би пропуснал да присъства на това бедствие и за нищо на света не би си го признал. Затова всяка сутрин заемаше мястото си с книга в ръка, слушаше новините с наведена глава и обръщаше страниците, без да прочете и ред. Понякога между две рубрики Жос Льогерн му хвърляше бегъл поглед. На Декамбре не му харесваше това синьо око. Струваше му се, че глашатаят иска да се увери в присъствието му, че си въобразява, че го е накарал да захапе стръвта като най-обикновена риба. Защото бретонецът правеше точно това — прилагаше към града грубите си рефлекси на риболовец, като истински професионалист ловеше в мрежите си минувачите сякаш бяха пасажи от треска. Минувачи и риба се сливаха в едно в кръглата му глава — но един и същи начин ги изкормваше, за да върти търговията си.

Само че Декамбре бе паднал в капана и прекалено добре познаваше човешката душа, за да не си дава сметка за това. Единствено книгата в ръцете му все още го отличаваше от останалите слушатели на площада. Дали не би било по-достойно да остави тъпата книга и три пъти дневно да застава очи в очи с рибешката си участ? Тоест да признае поражението си на литератор, отнесен от нелепата улична глъч.

Тази сутрин Жос Льогерн закъсняваше, което бе твърде необичайно за него. С края на сведеното си око Декамбре го видя да пристига забързан и да закача празната урна на дънера на платана, онази крещящо синя урна с претенциозното название „Вятърът на Нороа II“. Декамбре се питаше дали морякът е с всичкия си. Щеше му се да разбере дали е кръстил по този начин цялото си имущество, дали столовете и масата му носят някакво име. После видя как Жос повдига тежкия сандък с ръцете си на хамалин, как го намества на тротоара с лекотата, с която би положил птиче, как се мята отгоре му с енергичен отскок, сякаш се качва на борда на кораб, и как вади листата от ватенката си. Трийсетина души, сред които и вярната Лизбет с ръце на ханша, покорно го чакаха.

Лизбет живееше в стая №3 и вместо наем помагаше на Декамбре редовно да получава малкия си незаконен доход. Помощ решаваща, брилянтна, незаменима. Декамбре живееше в страх от деня, в който някой тип ще му отнеме прекрасната Лизбет. А това задължително щеше да се случи. Висока, дебела и черна, Лизбет се виждаше отдалеч. Никакъв шанс да я скрие от очите на света. Още повече че темпераментът й не се отличаваше с дискретност — тя говореше високо и щедро раздаваше мнението си за всичко. А най-страшното беше, че усмивката на Лизбет — пак добре, че не се появяваше често — пораждаше у хората непреодолимо желание да се хвърлят в обятията й, да се притиснат до едрата й гръд и да се нанесат там завинаги. Беше на трийсет и две години и един ден Декамбре щеше да я загуби. Засега Лизбет хокаше глашатая.

— Закъсняваш, Жос — казваше тя, изпъчила гърди и вирнала глава към него.

— Знам, Лизбет — отвръщаше глашатаят задъхан. — Заради утайката от кафето е.

На дванайсетгодишна възраст Лизбет бе изтръгната от черното гето на Детройт и захвърлена в един публичен дом още с пристигането си във френската столица, където през следващите четиринайсет години изучи из основи езика на тротоара на улица Гете. Това продължи докато, заради пълнотата й, не я изхвърлиха от всички бардаци на квартала. Десет дни спа на една пейка на площада, преди Декамбре да се реши да я прибере през една студена дъждовна вечер. От четирите стаи, които даваше под наем в старата си къща, една бе свободна. Предложи й я и тя прие, съблече се още с влизането си, просна се на килима с ръце на тила и поглед, вперен в тавана, и зачака старецът да се отчете. „Има някакво недоразумение“ — измънка Декамбре и й подаде дрехите. „Нямам с какво друго да платя“ — обясни Лизбет, като седна и кръстоса крака. „Вече не мога да се оправям с почистването, вечерята на наемателите, покупките, обслужването — изрече Декамбре, втренчен в килима. — Ако ми помагате, ще ви дам стаята безплатно“. Лизбет се усмихна и Декамбре едва не се хвърли в обятията й. Но се смяташе за стар и му се струваше, че тази жена има право на почивка. И Лизбет наистина си почина — вече от шест години живееше там и нито веднъж не си хвана любовник. Лизбет възстановяваше силите си и той се молеше това да продължи още известно време.