Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ама ти наистина ли ме взимаш за стар глупак?

— Само те информирам. Сега е мой ред.

— Изтърваваш руля, клети ми Жос. Хвани го по-здраво. Явно нищо не си разбрал.

Жос вдигна празен поглед към силуета на прапрадядото, който се смъкваше от стола на бара с известно достойнство. На времето бяха смятали Ар Банур за висок мъж. И вярно, че силуетът приличаше на онзи грубиянин.

— Глашатаят — заяви старецът на висок глас, удряйки с ръка по бара, — това е животът. И не ми казвай, че вече никой не разбира какво значи тази дума, нито че я няма в речника, нито че Льогернови толкова са изпаднали, че вече не заслужават да бъдат глашатаи. Глашатаи на живота!

— Нещастен дърт глупак — измърмори Жос, докато го гледаше как се отдалечава. — Нещастен дърдорко.

Остави чашата си на плота и изрева след него:

— Все тая, не съм те викал!

— Хайде стига — обади се сервитьорът и го хвана за ръката. — По-спокойно, че пречите на всички.

— Да вървят на майната си! — кресна Жос и се вкопчи за плота.

По-късно Жос си спомняше, че двама по-дребни от него мъже го бяха изхвърлили от бар „Артимон“ и че се бе клатушкал стотина метра надолу по шосето. Събуди се след девет часа в някакъв вход, на десетина спирки на метрото от бара. Към обяд успя да се довлече до стаята си, като подпираше с две ръце оловната си глава, и спа до шест часа на другия ден. Мъчително отвори очи, взря се в мръсния таван на жилището и упорито повтори:

— Нещастен дърт глупак.

Та значи бяха минали седем години откакто, след неколкомесечна трудна подготовка — трябваше да намери верния тон, да упражни гласа си, да избере мястото, да уточни рубриките, да събере клиенти, да определи цените — Жос се бе отдал на поовехтялата професия на „глашатая“. Ар Банур. Бе обиколил с урната си район с радиус седемстотин метра и център гарата Монпарнас, от която не обичаше да се отдалечава — за всеки случай, казваше той, — докато преди две години окончателно се установи на кръстовището на Едгар-Кине и Дьоламбр. Клиенти привличаше измежду хората, които живееха или пазаруваха тук, на въдицата му се хващаха чиновниците и дискретните посетители на улица Гете, а в мрежата му се улавяха и част от пътниците, който се изсипваха от влаковете на гара Монпарнас. Малки компактни групи се събираха около него, за да чуят новините. Вярно е, че желаещите не бяха толкова многобройни, колкото по времето на прапрадядото Льогерн, но пък Жос ги обслужваше всекидневно, и то по три пъти.

Виж, в урната му се трупаше доста обемиста поща, средно по шейсетина обяви дневно, при това повече сутрин, отколкото вечер, тъй като нощта бе по-подходяща за скришно пускане на запечатания плик, натежал от петфранковата монета вътре. Пет франка, за да чуеш мисълта си, съобщението си, желанието си, разнесено от вятъра на Париж — струваше си цената. Отначало Жос се бе опитал да въведе минимална тарифа, но хората не обичаха да си продават думичките на безценица. Така че петфранковата такса уреждаше и платците, и получателя, при което на месец, включая и неделите, Жос изкарваше девет хиляда франка чиста печалба.

Старият Ар Банур се оказа прав — суровина не липсваше и се наложи Жос да се съгласи с него по време на една разпивка в бар „Артимон“.

— Разправях ти аз, че това човекът е натъпкан до козирката с неща за казване — рече прадядото, предоволен, че малкият е продължил традицията. — Натъпкан като стар дюшек с трици. С неща за казване и за неказване. Ти прибираш мизата и правиш услуга на човечеството. Ти си му клапана. Но внимавай, синко, не всичко, което пропускаш, е свят. Като остържеш дъното, ще бликне и чиста вода, ама ще изплуват и лайна. Пази си гърба, че в главата на човека има какво ли не.

Не грешеше старецът. В урната винаги имаше неща за казване и за неказване. „Неподходящи за казване“, го беше поправил начетеният старец, който държеше нещо като хотел до магазина на Дамас. Затова, докато преглеждаше съобщенията, Жос ги разделяше на две купчини — купчината за казване и купчината за неказване. Онова, което беше за казване, се изливаше по естествения си път, тоест през устата на хората, на поточета или на бурни вълни и помагаше на човека да не експлодира под напора на натрупаните думи. Защото, за разлика от пълния с трици дюшек, човекът всеки ден се запасява с нови думи, а това превръща източването в жизненоважно дело. Част от подходящото за казване постъпваше в рубриките Продажби, Покупки, Търсене, Любов, Разни и Технически обяви, като последните бяха по-малобройни, тъй като Жос ги таксуваше по шест франка, за да компенсира затрудненията, които му костваше прочитът им.