Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Но онова, което с изненада откри Глашатаят, бе неподозираното количество думи, неподходящи за казване. Неподозирано, тъй като в дюшека от трици не бе предвиден никакъв отвор за изливането на този словесен материал, било защото преминава законните граници на яростта или на дързостта, било защото, напротив, не достига степента на интерес, която би оправдала съществуването му. Тази прекаленост или недостатъчност обричаше въпросните думи на изгнание и те живееха в сянка, в срам и мълчание. И все пак — след седем години събиране Глашатаят добре бе разбрал това — те не умираха, а се трупаха, катереха се една връз друга, озлобяваха се от къртичото си съществуване и свирепо наблюдаваха вбесяващото ги суетене на лекокрилите позволени думи. Вкарвайки в употреба урната с тесния й дванайсетсантиметров процеп, Глашатаят бе създал пролука, през която затворниците се разбягваха като скакалци. Нямаше сутрин, през която да не открие на дъното на кутията думи за неказване — злостни проповеди, обиди, клевети, доноси, заплахи, безумия. Понякога толкова плоски, така отчаяно тъпи, че дори не можеше да ги дочете. Друг път тъй заплетени, че не разбираше смисъла им. Или до такава степен противни, че изпускаше листа. Или пък изпълнени с толкова разрушителна омраза, че направо ги отстраняваше.

Защото Глашатаят сортираше пощата си.

Макар да бе човек на дълга и съзнателно да се опитваше да изтръгне от нищото и най-пренебрегваните късчета на човешката мисъл, да продължи спасителното дело на прадядо си, Глашатаят си позволяваше да елиминира онова, което отказваше да мине през собствените му уста. Непрочетените послания оставаха на разположение заедно с монетата от пет франка, защото, както бе заявил прадядото, Льогернови не бяха разбойници. При всяко издание на устния вестник Жос оставяше бракуваните съобщения върху сандъка, който му служеше за естрада. Винаги имаше такива. Всяко, в което се обещаваше да се размажат жените или да се направят на кайма чернилките, арабите, жълтурите и педалите, биваше бракувано. Жос несъзнателно усещаше, че спокойно е могъл да се роди жена, негър или педал, и цензурата, която упражняваше, не се дължеше на душевно благородство, а на обикновен инстинкт за самосъхранение.

Веднъж годишно, през ваканционния период, и по-точно между 11 и 16 август, Жос изпращаше урната на сух док, за да я ремонтират, да я шлифоват, да я пребоядисат в яркосиньо над ватерлинията, в ултрамарин под нея, да изрисуват отпред в черно „Вятърът на Нороа II“, да изпишат с големи ясни букви Работно време ляво на борд и Цени и Други свързани с горното условия — дясно на борд. Това, последното, многократно го бе чувал, когато го арестуваха и по време на делото, и си го пазеше за спомен. Струваше му се, че думите „свързани е горното“ придават на работата му достолепие, макар многознайкото от хотела да им намираше кусур. Не знаеше какво да мисли за този човек, за този Ерве Декамбре. Беше аристократ, без сянка от съмнение, извънредно стилен, но толкова обеднял, че даваше под наем четирите стаи на първия етаж и допълваше доходите си, като продаваше тишлайфери и тъпи психологически съвети. Живееше натясно в две стаи на партера, ограден от купища книги, които му изяждаха пространството. Ерве Декамбре бе погълнал хиляди думи, но Жос не се боеше, че може да се задави, защото аристократът не спираше да говори. Гълташе и бълваше думи по цял ден като истинска помпа, понякога сложни и невинаги разбираеми. И Дамас не схващаше всичко, което в известен смисъл бе утешително, обаче пък Дамас не беше титан на мисълта.

Жос изсипа съдържанието на урната на масата и започна да отделя подходящите от неподходящите послания, когато ръката му попадна на широк и дебел кремав плик. За пръв път се запита дали тъкмо многознайкото не изпраща тези луксозни пликове — с двайсет франка вътре, — които получаваше от три седмици и които съдържаха изключително неприятни послания, каквито за седем години не му се бе случвало да чете. Жос скъса плика, а прадядото занаднича над рамото му. „Пази си гърба, Жос, в главата на човека има какво ли не“.

— Млък — каза Жос.

Разгъна листа и тихо прочете:

А когато всички змии, прилепи, язовци и останалите твари, обитаващи дълбините на подземни тунели, наизлязат по полето, напускайки обичайната си обител; когато плодните растения и зеленчуците започнат да гният, проядени от червеи (…)

Обърна листа, за да прочете продължението, но текстът спираше дотук. Поклати глава. Бе източил много налудничави думи, но този тип биеше всички рекорди.