Фред Варгас - Във вечната гора

След като прихвана завесата на прозореца с една щипка за пране, Лусио можеше по-лесно да наблюдава новия си съсед — дребен брюнет, гол до кръста на хладния мартенски вятър, който градеше стена, без да си служи с оловен отвее. След час дебнене Лусио енергично разтърси глава като някой гущер, излязъл от неподвижната си дрямка, и извади от устата си угасналата цигара.

— Този тип там — каза той, поставяйки окончателната си диагноза — няма олово ни в главата, ни в ръката. Кара си магарето по своя си път. Както му изнася.

— Ами не му обръщай внимание — рече дъщеря му неубедено.

— Знам си работата, Мария.

— А най знаеш да досаждаш на хората с историите си.

Бащата изцъка с език.

— Нямаше да говориш така, ако не можеше да спиш. Миналата нощ я видях, както виждам тебе.

— Знам, каза ми.

— Мина покрай прозорците на етажа бавно като привидение.

— Знам — повтори Мария безразлично.

Старецът се изправи и се опря на бастуна си.

— Човек би казал, че чакаше да дойде новия, че се подготвяше за плячката си. За него — добави той и кимна към прозореца.

— На него — каза Мария — ще му влезе през едното ухо и ще му излезе през другото.

— Това си е негова работа. Дай ми една цигара, смятам да тръгвам.

Мария тикна една цигара между устните на баща си и я запали.

— Велики боже, Марио, махни филтъра.

Мария се подчини и помогна на баща си да си облече палтото. После пъхна в джоба му малък транзистор, от който се разнасяше пукане и неразбираеми думи. Старият не се разделяше с него.

— Не бъди груб със съседа — каза Мария, докато му нагласяше шала.

— Съседът е видял и две, и двеста, можеш да ми вярваш.

Адамсберг бе работил безгрижно под надзора на стареца отсреща, като се питаше кога ще дойде да го преслуша по-отблизо. Сега го гледаше как прекосява градинката с отмерена крачка, висок и достолепен, с хубаво, прорязано от бръчки лице, с бяла коса и без никакви признаци за оплешивяване. Адамсберг понечи да се здрависа, когато забеляза, че дясната ръка на човека от лакътя надолу липсва. Вдигна мистрията си за поздрав и се взря в него със спокоен и празен поглед.

— Мога да ви заема моя отвес — учтиво каза старецът.

— И така се справям — отвърна Адамсберг и постави още един камък. — В нашия край вдигаме стените на око, обаче не падат. Накланят се, ама не падат.

— Зидар ли сте?

— Не, ченге. Полицейски комисар.

Старият човек подпря бастуна си до новоиздигнатата стена и закопча жилетката си догоре, колкото да си даде време да премели информацията.

— Наркотици ли търсите? Или нещо подобно?

— Трупове. В Криминалната бригада съм.

— Хубаво — одобри старият, леко шокиран, и намигна. — Аз бях в дърводелската. Продавах паркет.

Шегаджия трябва да е бил навремето, помисли Адамсберг и се усмихна с разбиране на новия си съсед, който изглеждаше способен да се забавлява почти без причина и съвсем без чужда помощ. Майтапчия, обаче черните му очи ви пронизват до дъно.

— Дъб, бук, чам. Ако ви потрябва, аз съм насреща. Във вашата къща има само плочки.

— Така е.

— Не топлят като паркета. Казвам се Веласко, Лусио Веласко Паз. От „Веласко Паз и дъщеря“.

Лусио Веласко широко се усмихваше, без да изпуска от поглед лицето на Адамсберг, което проучваше сантиметър по сантиметър. Това старче нещо увърташе, това старче имаше нещо за казване.

— Сега Мария върти фирмата. Мария носи глава на раменете си, не си и помисляйте да й разказвате приказки, няма да й хареса.

— Какви точно приказки?

— Приказки за призраци например — каза човекът и присви черните си очи.

— Няма такава опасност, не знам приказки за призраци.

— Всички тъй разправят, а после току научат някоя.

— Може и така да е. Радиото ви не е на станция. Да ви го настроя ли?

— Защо?

— За да слушате предаванията.

— Не, омбре . Не ща да им слушам магарещините. На моята възраст съм си извоювал правото да не им се хващам на номерата.

— Правилно — каза Адамсберг.

Съседът явно искаше да разнася в джоба си транзистор без звук и да му вика омбре — е, негова воля.

Старият отново замълча, загледан в ръцете на Адамсберг, който продължаваше да реди камъните.

— Доволен ли сте от къщата?

— Много.

Лусио пусна недоловима шега и избухна в смях. Адамсберг любезно се усмихна. Имаше нещо младежко в смеха на стареца, докато всичко останало във вида му свидетелстваше, че е повече или по-малко отговорен за съдбата на човеците по Земята.