Фред Варгас - Във вечната гора

— Именно. И те настояват да си ги получат.

— Е и? Какъв е проблемът?

— Аз съм проблемът. Не искам да им ги дам. И очаквам да ми помогнете да си ги запазя. Измислете нещо.

— Но защо? — попита лекарката с ръка все още върху бедрото на чернокожия, жест, който показваше, че за момента човекът е под нейна закрила, в безмитна зона, и че само тя ще реши каква да е съдбата му — дали да го насочи към наркотиците, или към криминалните.

— Заради прясната пръст под ноктите.

— Предполагам, че от „Наркотиците“ също си имат причини. Тези двамата регистрирани ли са при тях?

— Не са. И са мои, това е положението.

— Бяха ме предупредили за вас — спокойно каза патоложката.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че човек невинаги разбира смисъла на действията ви. Откъдето и конфликтите.

— Няма да е за първи път, Ариан.

Патоложката притегли с крак една табуретка на колелца, седна и кръстоса крака. Преди двайсет и три години Адамсберг я намираше за красива. Сега, на шейсет години, така както елегантно се бе разположила на табуретката в моргата, тя все още беше красива.

— Я гледай — рече тя. — Вие ме познавате.

— Познавам ви.

— Но аз не ви познавам.

Лекарката запали цигара и се замисли.

— Не — каза тя накрая, — не си спомням. Съжалявам.

— Беше преди двайсет и три години и продължи само няколко месеца. Помня ви, и вас, и името ви, и си спомням също, че си говорехме на „ти“.

— Сериозно? — изрече тя хладно. — И какво толкова сме правили двамата?

— Страхотно се карахме.

— Любовна кавга ли беше? Би било жалко да съм я забравила.

— Професионална.

— Я гледай — повтори патоложката и смръщи вежди.

Адамсберг наведе глава, разсеян от спомените, които този ясен и рязък глас бе пробудил. Спомняше си двойствеността, която го бе привличала и обърквала тогава — строгите дрехи и разрошената коса, високомерният тон и естествените думи, заучените пози и непринудените жестове. Дотолкова, че човек не знаеше дали си има работа с възвишен и горд ум или с бачкаторка, на която не й пука какво впечатление прави. Не беше ясно дори дали онова „Я гледай“, с което често започваше изреченията си, е изречено презрително или фамилиарно. Впрочем не само Адамсберг бе впечатлен от нея. Доктор Ариан Лагард беше без всякакво съмнение най-елитният съдебен лекар в страната.

— Говорили сме си на „ти“, а? — подзе тя и изтръска цигарата си на пода. — Преди двайсет и три години вече се бях утвърдила в професията, а вие трябва да сте били лейтенантче.

— Сержантче.

— Изненадвате ме. Не минавам лесно на „ти“ с колегите си.

— Разбирахме се добре. Докато от онази страхотна кавга не се разтрепериха стените на кафенето в Хавър. Вратата се захлопна и повече не се видяхме. Дори не довърших бирата си.

Ариан загаси фаса си с крак, после отново кацна на металната табуретка. На лицето й се появи колеблива усмивка.

— Тази бира да не би случайно да съм я хвърлила на земята?

— Точно.

— Жан-Батист — произнесе тя отчетливо. — Онзи млад кретен Жан-Батист Адамсберг, който си въобразяваше, че знае повече от всички.

— Точно това ми каза, преди да счупиш чашата ми.

— Жан-Батист — повтори Ариан по-бавно.

Стана от табуретката, приближи се до Адамсберг и постави ръка на рамото му. За миг като че ли понечи да го целуне, после прибра ръката си в джоба на престилката.

— Харесвах те. Ти разграждаше света, без дори да го съзнаваш. И ако съдя по това, което се говори за комисаря Адамсберг, с времето нищо не се е подобрило. Сега вече разбирам — то е ти и ти си то.

— В известен смисъл.

Ариан са облегна на масата за дисекции, върху която бе положен трупът на едрия бял мъж, като побутна бюста му, за да й е по-удобно. Като всички патолози Ариан не проявяваше никакво уважение към покойниците. Затова пък проучваше загадката на телата им с неоспорим талант, като така по свой начин отдаваше дължимото на огромната и уникална сложност на всяко от тях. Изследванията на доктор Лагард бяха прославили труповете на най-обикновени индивиди. Да минеш през ръцете й, означаваше да влезеш в историята. Мъртъв, за съжаление.

— Беше изключителен труп — спомни си тя. — Бяха го намерили в стаята му с изискано прощално писмо. Компрометиран и разорен градски избраник, който се беше промушил със сабя в корема, по японски.

— След като се бе напил с джин за кураж.

— Прекрасно си го спомням — продължи Ариан със смекчения тон на човек, разказващ хубава минала история. — Чисто изпипано самоубийство, предшествано от стара склонност към депресия. В градския съвет се радваха, че всичко свърши дотам, спомняш ли си? Бях написала безупречен доклад. Ти правеше фотокопията, купуваше каквото е необходимо, макар и не особено охотно. Вечер пиехме по чаша на някой от кейовете. Аз бях на ръба на повишението, а ти блееше и мечтаеше. По онова време добавях сироп от гренадин в бирата и тя се разпенваше още повече.