Фред Варгас - Във вечната гора

Колкото до самия комисар, не беше лесно да го определи. Отдалеч Адамсберг не приличаше на нищо. Бе срещал неведнъж този дребен мъж с жилесто тяло и бавни движения, с разнородни черти на лицето, смачкани дрехи и невнятен поглед, без да може да си представи, че това е един от най-известните представители на Криминалната бригада — известен и с добро, и с лошо. Дори очите като че ли не му служеха за нищо. Веранк чакаше да му бъде представен от първия ден. Но Адамсберг изобщо не го забелязваше, заслушан в бълбукането на някакви свои дълбоки или празни мисли. Не бе изключено да измине година, преди комисарят да забележи, че екипът му се е увеличил с един човек.

Другите полицаи веднага схванаха значителната изгода, която можеха да извлекат от един новодошъл. Поради което новодошлият на бърза ръка се озова в тази дупка на площадката на седмия етаж, от която осъществяваше потискащо и отегчително наблюдение. Според правилата трябваше да го сменят редовно и в началото го правеха. После смените се разредиха по причина на тежка меланхолия, хронично недоспиване, клаустрофобия, патологично нетърпение и болки в гърба, така че сега, курдисан на дървения стол, бдеше сам от сутрин до вечер.

Веранк опъна краката си, доколкото можеше. Такава е съдбата на новите и тя не го притесняваше. С купчината книги, поставени в краката му, с джобния пепелник в джоба на сакото, изгледа към небето през малкото прозорче и готовата за употреба писалка би могъл да си живее тук почти щастливо. Със спокоен дух, овладяна самота и постигната цел.

Доктор Лагард усложни нещата, като поиска капка бадемов сироп към двойното си кафе със сметана. Накрая поръчката все пак пристигна на масата им.

— Какво става с доктор Ромен? — попита тя, разбърквайки гъстата течност.

Адамсберг разтвори ръце в знак на неведение.

— Неразположен е. Като жена от миналия век.

— Я гледай. И кой е поставил тази диагноза?

— Самият Ромен. Не е депресия, не е болест, обаче се мести от диван на диван и от дрямка на кръстословица.

— Я гледай — повтори Ариан и се намръщи. — Ромен е енергичен мъж и много добър патолог. И си обича работата.

— Да. Но е неразположен. Дълго се колебахме, преди да решим да го заместим с някого.

— А мен защо ме извика?

— Не съм те викал.

— Казаха ми, че от Криминалната в Париж имат нужда от мен.

— Не съм бил аз, но си добре дошла.

— За да изтръгна двете момчета от „Наркотиците“.

— Според Мортие не са момчета, а боклуци, единият от които негър. Мортие е началникът на Отдела за борба с наркотиците, с когото не сме в добри отношения.

— Затова ли отказваш да му дадеш телата?

— Не, не съм му умрял за труповете. Просто тези двата са мои.

— Вече ми го каза. Разправяй.

— Нищо не знаем за случая. Убили са ги през нощта в петък срещу събота при Порт дьо ла Шапел. За Мортие това означава наркотици. Впрочем за Мортие чернокожите се занимават само с наркотици и с нищо друго. А и тази следа от инжекция в ръката.

— Видях я. Рутинните анализи не показаха нищо. Какво очакваш от мен?

— Да разбереш какво е имало в спринцовката.

— Защо отхвърляш хипотезата за наркотик? Около Шапел наркотици не липсват.

— Майката на черния твърди, че синът й не е докосвал дрога. Нито консумирал, нито продавал. Майката на белия не знае нищо по въпроса.

— Все още ли вярваш на думите на мамчетата?

— Моята винаги казваше, че главата ми е като цедка, че се чува как вятърът влиза от едната страна и излиза от другата със свистене. И беше права. Освен това ноктите и на двамата са мръсни, нали ти казах.

— Като на всички нещастници от битпазара.

Ариан произнасяше „нещастници“ със съчувствения тон на съвършено равнодушен човек, за когото нещастието е факт, а не проблем.

— Това не е мръсотия, Ариан, а пръст. И тези момчета не са се занимавали с градинарство. Живели са заедно с мамчетата си в изоставени сгради без ток и без отопление, каквито градът предлага на нещастниците.

Погледът на доктор Лагард бе насочен към стената. Когато Ариан наблюдаваше труп, очите й се присвиваха и сякаш се превръщаха в окуляр на прецизен микроскоп. Адамсберг беше сигурен, че ако в този момент се взре в зениците й, ще види идеално очертаните образи на двете тела — бялото в лявото око, черното — в дясното.

— Мога все пак да ти кажа нещо, което би ти помогнало, Жан-Батист. Жена ги е убила.

Адамсберг остави чашата си и се поколеба — не му се искаше за втори път през живота си да противоречи на патоложката.