Фред Варгас - Във вечната гора

— Ариан, видя ли какъв формат са момчетата?

— Ти какво мислиш, че гледам в моргата? Спомените си? Видях ги твоите момчета. Юначаги, способни да нарамят четирикрилен гардероб. И все пак ги е убила жена, и двамата.

— Обясни ми.

— Ела пак довечера. Трябва да проверя едно-две неща.

Ариан стана и облече върху костюма си престилката, която бе оставила на гардероба. Кафеджиите около моргата не обичаха да им идват лекари с престилки. Смущаваха клиентите.

— Не мога. Довечера съм на концерт.

— Мини след концерта. Аз работя до късно, ако си спомняш.

— Не мога, в Нормандия е.

— Я гледай — каза Ариан. — Каква е програмата?

— Нямам представа.

— И ще отидеш чак в Нормандия, без да знаеш какво ще слушаш? Или преследваш жена?

— Не я преследвам, ами най-културно я придружавам.

— Я гледай. Тогава мини през моргата утре. Но не сутринта. Сутрин спя.

— Спомням си. До единайсет.

— До дванайсет. С времето нещата се променят.

Ариан седна на ръба на стола.

— Има нещо, което би трябвало да ти кажа. Но не знам дали искам.

Мълчанието никога не бе смущавало Адамсберг, колкото и да беше дълго. Той зачака, като междувременно си мислеше за концерта вечерта. Минаха пет минути, или десет, не разбра.

— Седем месеца по-късно — внезапно се реши да проговори Ариан — убиецът дойде да направи пълни самопризнания.

— Говориш за онзи от Хавър — каза Адамсберг, като вдигна поглед към патоложката.

— Да, за човека с дванайсетте плъха. Обеси се в килията си десет дни след самопризнанията си. Ти беше прав.

— И това не ти е харесало.

— Не. На шефовете още по-малко. Разминах се с издигането. Наложи се да чакам още пет години. Излизаше, че ти си ми поднесъл решението на тепсия, а аз съм отказала да я поема.

— И не ми се обади.

— Вече не си спомнях името ти, бях те отписала, захвърлила. Като чашата ти.

— И още ми се сърдиш.

— Не. Благодарение на признанията на човека с плъховете започнах да изучавам дисоциацията. Не си ли чел книгата ми?

— Донякъде — уклончиво отвърна Адамсберг.

— Аз измислих термина дисоциирано съзнание.

— Да — уточни Адамсберг, — разправяха ми. Хора, разделени на две.

Патоложката направи гримаса.

— По-скоро индивиди, съставени от две непасващи една с друга части — едната убива, другата живее нормално, като и двете не подозират за съществуването на другата. Крайно редки случаи. Например медицинската сестра, която заловиха в Аниер преди две години. Това са много опасни серийни убийци, почти неуловими, защото дори те не съзнават, че са убийци, и освен това от страх да не ги усети другата половина взимат изключителни предпазни мерки.

— Спомням се я медицинската сестра. Според теб тя е била с дисоциирано съзнание?

— Абсолютно. Ако не се бе сблъскала с гениално ченге, можеше да продължи да убива до смъртта си, без дори да подозира, че го прави. Трийсет и две жертви за четирийсет години, без да й мигне окото.

— Трийсет и три — поправи я Адамсберг.

— Трийсет и две. Знам го със сигурност. С часове съм говорила с нея.

— Трийсет и три, Ариан. Аз я арестувах.

Патоложката се поколеба, после се усмихна.

— Е това вече…

— А когато убиецът от Хавър е изкормвал плъхове, какъв е бил? Номер 2? Престъпната част?

— Интересуваш се от дисоциацията?

— Интересувам се от медицинската сестра и от убиеца от Хавър. Как се казваше той?

— Юбер Сандрен.

— А когато си призна? Другият ли беше?

— Не, Жан-Батист, другият никога не би си признал.

— Но нормалната част също не би могла да проговори, след като не знае нищо за престъпната.

— Там е цялата работа. За няколко мига дисоциацията престана да действа, преградата между двете съзнания се пропука и през процепа Юбер №1 видя Юбер №2 и се ужаси.

— Това случва ли се често?

— Почти никога. Но дисоциацията рядко е съвършена. Винаги има изтичания. Случва се някои думи да прескочат през стената и да прозвучат неуместно. Убиецът не си дава сметка за това, но анализаторът може да ги забележи. И ако скокът е прекалено мощен, системата се пропуква, личността се взривява. Точно това се случи на Юбер Сандрен.

— А медицинската сестра?

— Нейната стена още издържа. Тя не знае какво е направила.

Адамсберг прекара пръст по бузата си и се замисли.

— Интересно — каза той тихо. — На мен ми се стори, че знае защо я арестувам. Приемаше всичко безропотно.

— Част от нея — да. Това обяснява примирението й. Но иначе не си спомня нищо.