Фред Варгас - Във вечната гора

— Още ли изобретяваш коктейли?

— Да — каза Ариан леко разочаровано, — десетки, но без особен успех. Спомняш ли си за виолината ? Разбито яйце, мента и вино малага.

— Не исках и да близна от това чудо.

— Вече не я правя. Добра е за нервите, но прекалено възбужда. Много неща смесвахме в Хавър.

— Освен едно.

— Я гледай. Кое?

— Телата. Не пробвахме да смесим телата.

— Вярно. Аз още бях омъжена и предана като болно куче. Затова пък бяхме съвършена двойка, когато трябваше да изготвим доклад.

— Докато…

— Докато на един млад кретен, наречен Жан-Батист Адамсберг, не му хрумна, че избраникът от Хавър е бил убит. И защо реши така? Заради десет мъртви плъха, които намери в един пристанищен склад.

— Дванайсет, Ариан. Дванайсет плъха с разпорени кореми.

— Нека са дванайсет. Ти обяви, че убиецът се упражнява върху плъхове, преди да нападне. Намираше раната за прекалено хоризонтална. Смяташе, че ако се е самоубил, избраникът е трябвало да държи сабята по̀ на верев и да си я забие от долу нагоре. Да не говорим, че е бил пиян като казак.

— И ти хвърли чашата ми на земята.

— Бях й дала име, за бога, на тази бира със сироп.

— Гребира. Изгони ме от Хавър и предаде доклада си без мен със заключение — самоубийство.

— Ти какво разбираше тогава? Нищо.

— Нищо — призна Адамсберг.

— Да идем да изпием едно кафе. Тъкмо ще ми разкажеш какво толкова те безпокои с тези трупове.

Лейтенант Веранк изпълняваше тази мисия вече три седмици, свит в нещо като килер от един квадратен метър. Охраняваше младата жена, която минаваше по площадката по десет пъти на ден. Младата жена някак го вълнуваше, а вълнението го притесняваше. Лейтенантът се размърда на стола си, опитвайки се да се намести по-удобно.

Нямаше за какво да се безпокои — не ставаше дума за песъчинка в механизма, за трън в петата или за птица в мотора. Митът, според който една-единствена птичка, колкото и да е очарователна, може да взриви турбината на самолет, си беше чиста глупост, една от онези, които човекът измисля, за да плаши сам себе си. Сякаш си няма други грижи. Веранк прогони птицата с едно махване на мисълта, развинти капачката на писалката си и се зае старателно да й чисти писеца. И без това нямаше какво да прави. Сградата тънеше в тишина.

Зави капачката, закачи писалката за вътрешния си джоб и затвори очи. Точно петнайсет години бяха изминали от деня, в който бе заспал под забранената сянка на ореха. Петнайсет години здрав труд, които никой не можеше да му отнеме. Когато се събуди, бе лекувал алергията си с мъзгата на дървото, после, с времето, успя да опитоми ужаса си, изкачи се нагоре по течението на кошмара и укротил водовъртежите му. Петнайсет години усилия, за да превърне младежа с хлътналите гърди, който се чудеше как да скрие косата си, в мъж със здраво тяло и стабилна душа. Петнайсет години изразходвана енергия, за да не се рее като уязвим безумец в света на жените, от който излезе пренаситен с усещания и усложнения. Като се бе изправил под онзи орех, бе обявил стачка като изтощен работник пред преждевременно пенсиониране. Да се отдалечи от опасните хребети, да налее вода във виното на чувствата, да разрежда, да дозира, да се освободи от натрапчивите желания. Според собствената си преценка добре се справяше — далеч от бъркотиите и хаоса, съвсем близо до пълното спокойствие. Безобидни и мимолетни връзки, ритмично плуване към финала, труд, четене и съчиняване на стихове — вече почти се докосваше до съвършенството.

Успя да постигне целта си — да го прехвърлят в парижката Криминална бригада, оглавявана от комисаря Адамсберг. Беше доволен, но изненадан. В този екип цареше странен микроклимат. Под не особено доловимото ръководство на своя шеф оперативните работници развиваха потенциала си както намерят за добре, като се отдаваха на настроения и прищевки, несвързани с поставените им задачи. Бригадата имаше безспорни успехи, но Веранк си оставаше скептичен. Чудеше се дали тази ефикасност бе плод на ясно определена стратегия или дело на Провидението. Провидение, което си затваряше очите пред факта например че Меркаде си е донесъл възглавници, върху които подремва по няколко часа на ден, че една невъзпитана котка ходи по голяма нужда върху топовете хартия, че майор Данглар крие виното си в шкафа в мазето, че по бюрата са струпани документи, които нямат нищо общо с разследването на момента — обяви за покупко-продажби, списъци с провизии за купуване, статии по ихтиология, лични бележки, геополитически издания, спектър с цветовете на дъгата — това бе само част от видяното за един месец. То сякаш не безпокоеше членовете на екипа, освен може би лейтенант Ноел, груб мъж, който не харесваше никого. И който още на втория ден му бе казал нещо обидно за косите му. Преди двайсет години би се разплакал, но днес не го беше грижа, или почти. Лейтенант Веранк кръстоса ръце и опря глава в стената.