Фред Варгас - Във вечната гора

— Вярно.

— За другите три жени е по-различно. Те не са били убити, ами обсебени. Докато света Клариса още не е била приключила с живота си, когато кожарят я е премазал с юмруците си. Разбирате ли сега защо не са съборили къщата? Защото Клариса щеше да се пренесе в друг дом. У нас например. А ние всички предпочитаме да знаем къде се е завряла.

— Тук.

Лусио потвърди с намигване.

— А тук, докато никой не живее, няма опасност.

— Значи тя в известен смисъл е домошарка.

— Дори в градината не излиза. Чака жертвите си горе, на тавана. А сега отново си има компания.

— В мое лице.

— Във ваше лице — потвърди Лусио. — Но вие сте мъж, няма много да ви безпокои. Тя побърква жените. Не водете тук жена си, послушайте съвета ми. Или продайте къщата.

— Не, Лусио. Къщата ми харесва.

— Магарешки инат, а? Откъде сте?

— От Пиренеите.

— Планината — рече Лусио със страхопочитание. — Излишно е да ви убеждавам.

— Познавате ли я?

— Роден съм от другата страна, в Жака.

— А телата на седемте старици? Търсили ли са ги по време на процеса?

— Не. Тогава, в по-предния век, не са водели разследвания като сега. Възможно е телата все още да са там някъде — каза Лусио и посочи с бастуна си към градината. — Затова не копаем много надълбоко. Да не предизвикваме дявола.

— Така де, няма смисъл.

— Вие сте като Мария — усмихна се старият. — Това ви забавлява. Но аз често съм я усещал, омбре . Като мъгла, като пара, а дъхът й — студен като зима в планината. А пък миналата седмица пикаех под ореха през нощта и наистина я видях.

Лусио гаврътна виното си и се почеса по ухапаното.

— Ужасно е остаряла — изрече той почти с отвращение.

— След толкова време — каза Адамсберг.

— Ами да. Лицето й е набръчкано като стар орех.

— Къде я видяхте?

— На етажа. Разхождаше се в горната стая.

— Това ще е кабинетът ми.

— А къде ще ви е спалнята?

— До него.

— Хич не си поплювате — каза Лусио и стана. — Не бях много груб, надявам се? Мария не иска да съм груб.

— Ни най-малко — успокои го Адамсберг, който отведнъж се оказа в компанията на седем трупа и едно привидение с глава като орех.

— Толкова по-добре. Може би ще успеете да я укротите. Макар да казват, че само много стар човек ще й види сметката. Но това са легенди. Не вярвайте на всичко.

Като остана сам, Адамсберг доизпи изстиналото си кафе, после вдигна глава към тавана и се заслуша.

След една спокойна нощ, прекарана в мълчаливата компания на света Клариса, комисарят Адамсберг бутна вратата на Института по съдебна медицина. Преди девет дни бяха открили двама мъже с прерязани гърла до Порт дьо ла Шапел, на неколкостотин метра един от друг. Двама нещастници, двама дребни мошеници, които въртели търговия на битпазара — така ги бе представило местното ченге. Откакто комисарят Мортие от Отдела за борба с наркотиците напираше да му ги вземе, Адамсберг много държеше да им хвърли още един поглед.

— Двама загубеняци, заклани до Порт дьо ла Шапел — мои са, Адамсберг. А и единият е чернокож. Какво чакаш, та не ми ги предаваш? Да завали сняг?

— Да разбера защо имат пръст под ноктите.

— Защото са били мръсни като свине.

— Защото са копали. А пръстта е на Криминалната бригада, пръстта е моя.

— Никога ли не си виждал тъпанари, които крият дрога в саксии с цветя? Губиш си времето, Адамсберг.

— Няма значение. Приятно ми е.

Двете голи тела бяха проснати едно до друго — едър бял мъж и едър чернокож мъж, единият космат, другият — не, всеки под една от неоновите лампи на моргата. Така както лежаха със събрани крака и опънати покрай телата ръце, мъжете бяха заприличали в смъртта си на дисциплинирани ученици. Всъщност, мислеше си Адамсберг, докато съзерцаваше целомъдрените им пози, те бяха водили доста подредено съществуване, толкова беден откъм оригиналност е животът. Добре организирани дни с прекарани във възстановяващ сън сутрини и в незаконна търговия следобеди, с вечери, посветени на момичетата, и недели — на майките. В престъпния свят, както навсякъде, рутината предявява своите изисквания. Жестокото им убийство прекъсваше по ненормален начин протичането на скучните им дни.

Патоложката гледаше как Адамсберг се върти около тялото.

— Какво искате да правя с тях? — попита тя, разсеяно потупвайки с ръка бедрото на едрия чернокож, сякаш за да го утеши. — Двама долнопробни търговци на дрога, накълцани и захвърлени на улицата. Момчетата от „Наркотиците“ ще се занимаят с тях.