Фред Варгас - Във вечната гора

Тъкмо се бе разделил с Ариан, когато заваля пороен дъжд, примесен с град, и заля булевард Сен Марсел, разми контурите му и превърна парижката артерия в най-обикновен селски път, удавен от потопа. Адамсберг вървеше доволен — винаги бе обичал грохота на водата, а и се радваше, че след двайсет и три години най-после е затворил досието на убиеца от Хавър. Възхити се на статуята на Жана д’Арк, която понасяше, без да трепне, обстрела от ледени топчета. Жал му беше за Жана д’Арк, не би искал да чува гласове, които да му нареждат да направи еди-какво си и да отиде еди-къде си. Той, който с мъка изпълняваше и дори разпознаваше собствените си препоръки, сериозно би се затруднил, ако трябваше да се подчинява на заповеди, издадени от небесни гласове. Гласове, които след кратка светла епопея щяха да го отведат в клетката на лъвовете — е да, тези истории винаги имаха лош край. За сметка на това Адамсберг нямаше нищо против да вдига камъчетата, които небето поставяше на пътя му, за да му се хареса. В момента му липсваше едно камъче, свързано с Бригадата, и го търсеше.

Когато след петте седмици принудителна почивка, в която го бе изпратил дивизионният комисар, слезе от пиренейските си върхове и се присъедини към парижката си Бригада, Адамсберг донесе трийсетина сиви, излъскани от реката плоски камъчета, които раздаде на сътрудниците си, за да им служат за преспапие или за каквото друго пожелаят. Селски дар, който никой не посмя да откаже, дори тези, които не желаеха по бюрото им да се търкалят камъчета. Дар, който не обясняваше защо комисарят бе донесъл и златна халка, блеснала на пръста му и незабавно разпалила всеобщото любопитство. Ако се беше оженил, защо не бе съобщил на екипа си? И главно — оженил за кого и защо? Закономерно с майката на сина си? Ненормално с брат си? Митично с лебед? Понеже ставаше дума за Адамсберг, всичко бе възможно и предположенията преминаваха с шепот от кабинет на кабинет и от камъче на преспапие.

Разчитаха на майор Данглар да разбули загадката, от една страна, защото беше най-старият сътрудник на Адамсберг, работил и поддържал с него отношения, лишени от свян и предпазливост, от друга, защото Данглар не търпеше Въпроси без отговор. А те се изхитряха да никнат като гъби в почвата на живота му и се превръщаха в несигурност — несигурност, подхранваща безпокойството му, безпокойство, подкопаващо съществуването му. Данглар работеше неуморно за унищожението на Въпросите без отговор, както вманиаченият чистофайник изтупва прашинките от сакото си. Титаничен труд, който обикновено водеше до безизходица и до пълно безсилие. Безсилието го тласкаше към мазето на Бригадата, която приютяваше бутилката му с бяло вино, единствено способна да се справя с прекалено упоритите Въпроси без отговор. Данглар криеше бутилката си чак в мазето не от страх да не я намери Адамсберг — комисарят отдавна знаеше тайната, човек би казал, че чуваше гласове. Просто слизането и качването по стръмното стълбище към и от мазето го затрудняваше достатъчно, за да отложи употребата на своя еликсир за по-късно. Така че той търпеливо предъвкваше съмненията си, както и краищата на моливите си, които консумираше с усърдието на гризач.

Адамсберг развиваше теория, обратна на гризаческата, като твърдеше, че несигурността не може да се увеличава безкрайно и че стига до един праг от максимум — три до четири появили се едновременно Въпроса без отговор. Което не означаваше, че не съществуват и други, но само три до четири можеха да занимават човешкия мозък. Така че манията на Данглар да ги изкоренява не му вършеше работа, тъй като отстранеше ли два, мястото им тутакси се заемаше от нови два, които нямаше да го мъчат, ако бе имал благоразумието да изтърпи старите.

Данглар отхвърляше тази хипотеза. Той подозираше, че Адамсберг обича несигурността до полуда, до стенен да я създава сам, да замъглява и най-светлите хоризонти заради удоволствието да се изгуби в полумрака и да крачи безотговорно, също както сега крачеше под дъжда. Ако човек не знаеше, ако не знаеше нищо, защо да се притеснява?

Люти битки между педантичното „Защо?“ на Данглар и небрежното „Не знам“ на комисаря придружаваха разследванията на Бригадата. Никой не се опитваше да разбере същността на тази неуморна борба между точност и размитост, но всеки взимаше едната или другата страна. Едните, позитивистите, смятаха, че Адамсберг ненужно бави следствията, лениво ги обвива в мъгла, оставяйки сътрудниците си без пътен лист и без насока. Другите, „хвърчащите из облаците“ — наречени така в памет на една драматична командировка на Бригадата в Квебек 3 3 Виж „Ветровете на Нептун“. ИК „Колибри“, 2005. — Б.пр. — бяха на мнение, че резултатите на комисаря оправдават всички лутания и залитания, макар същността на метода да им убягваше. В зависимост от настроението и от превратностите на момента, подтикващи към нервност или снизхождение, човек можеше да е позитивист сутринта и да подхвърча из облаците вечер. И обратно. Единствено антагонистите Адамсберг и Данглар никога не променяха позициите си.