Фред Варгас - Във вечната гора

— Защото е позорно, Робер, затова.

— Мен ако питате, не е от Бретийи. От Париж трябва да е. А, Анжелбер?

Значи старейшината се казваше Анжелбер.

— Трябва да се признае, че парижаните са по-обсебени от останалите — каза той.

— С тоз живот, дето го водят.

На масата настана тишина и няколко мъже хвърлиха крадливи погледи към Адамсберг. На тези мъжки събирания е неизбежно натрапникът да бъде забелязан, претеглен и отхвърлен или приет. В Нормандия като навсякъде другаде, може би дори повече от другаде.

— Защо смятате, че съм парижанин? — спокойно попита Адамсберг.

Старият кимна към книгата, която лежеше на масата на комисаря до чашата му с бира.

— Билета — каза той. — С който си отбелязвате страницата. Това е билет от парижкото метро. Все сме виждали такива.

— Не съм парижанин.

— Но не сте от Аронкур.

— От Пиренеите съм, от планината.

Робер вдигна ръка, после тежко я отпусна на масата.

— Гасконец — заключи той и сякаш затисна масата с оловен похлупак.

— Беарнец — уточни Адамсберг.

Начало на разискванията.

— И планинците са ни създавали неприятности — обади се Илер, плешив, не толкова стар старец, който седеше на отсрещния край на масата.

— Кога? — попита най-кестенявият.

— Някога си, Освалд, не е важно.

— То и бретонците са ни създавали, може би дори по-страшни. Обаче не беарнците искат да ни вземат Мон Сен Мишел.

— Така е — призна Анжелбер.

— Със сигурност нямате вид да сте слезли от кораб — осмели се да предположи Робер. — Беарнците откъде са слезли?

— От планината — отвърна Адамсберг. — Планината е изплюла лава, тя се е стекла по склоновете й, после се е втвърдила и са се получили беарнците.

— Много ясно — каза онзи, чиято роля беше да потвърждава.

Мъжете замълчаха в очакване да получат обяснение за присъствието на другоземец в Аронкур.

— Търся замъка.

— Там дават концерт довечера.

— Придружавам една от музикантките.

Освалд извади от вътрешния си джоб местния вестник и внимателно го разгъна.

— Това е снимка на оркестъра — каза той.

Покана да се приближи към масата им. Адамсберг прекоси няколкото метра с чаша в ръка и се вгледа в страницата, която му показваше Освалд.

— Ето тази — каза той и постави пръст на снимката. — Виолистката.

— Хубавицата?

— Ами да.

Робер отново напълни чашите, хем за да гаврътне още една, хем за да подчертае важността на момента. Сега един архаичен проблем заизмъчва присъстващите, а именно каква беше тази жена на натрапника. Любовница? Съпруга? Сестра? Приятелка? Братовчедка?

— И вие я придружавате — повтори Илер.

Адамсберг поклати глава. Бяха му казвали, че нормандците никога не задават въпросите направо, и той мислеше, че това е легенда, обаче сега наблюдаваше истинска демонстрация на този вид гордост. Да питаш прекалено много, означава да се разголваш, да се разголваш, означава да не си мъж. Безсилна да се справи с положението, групата се обърна към стареца. Анжелбер се почеса с нокти по зле обръснатата си брада.

— Защото ви е жена — заяви той.

— Беше — каза Адамсберг.

— Но въпреки това я придружавате.

— От любезност.

— Много ясно — изрече потвърдителят.

— Това жените — подзе Анжелбер — ги имаш един ден и ги нямаш на другия ден.

— Когато ги имаш, не ги искаш — прокоментира Робер, — и пак ги искаш, когато ги нямаш.

— Губиш ги — потвърди Адамсберг.

— Кой знае как — обади се Освалд.

— Поради нелюбезност — обясни Адамсберг. — Поне в моя случай.

Ето един мъж, който не се опитваше да се измъкне и на когото жените бяха създавали неприятности — това му вдигаше акциите сред присъстващите. Анжелбер му посочи стол.

— Имаш време да поседнеш — предположи той.

Преминаване на „ти“, временно приемане на планинеца в асамблеята на нормандците от равнината. Сложиха пред него чаша бяло вино. Днес мъжкото сборище имаше нов член и това щеше да бъде обилно коментирано на другия ден.

— Кого са убили? В Бретийи? — попита Адамсберг, след като изпи необходимия брой глътки.

— Убили? Искаш да кажеш пречукали? Очистили?

Освалд извади друг вестник от джоба си и го подаде на Адамсберг, като посочи с пръст една снимка.

— Всъщност — каза Робер, който не губеше нишката на мисълта си — по-добре би било да си нелюбезен преди и любезен след. С жените. Тъй ще е по-лесно.

— Кой знае — усъмни се старият.

— Иди разбери — добави потвърдителят.

Адамсберг намръщено гледаше статията. Един тъмночервен благороден елен лежеше, потънал в кръв, а текстът под снимката гласеше: „Одиозно клане в Бретийи.“. Сгъна вестника, за да види името му. „Западен ловджия“.