Фред Варгас - Във вечната гора

— На лов ходиш ли? — попита Освалд.

— Не.

— Тогава не можеш да разбереш. Такъв рогач, при това с осем клона, не се убива така. Това е диващина.

— Седем клона — поправи го Илер.

— Имаш много здраве — сопна се Освалд. — Рогата на това животно са с осем клона.

— Седем.

Сблъсък и опасност от конфликт. Последва намесата на Анжелбер.

— Не си личи на снимката дали са седем или осем — отсъди той.

Всички отпиха от чашите си с облекчение. Не че кавгата не беше необходима за мъжката музика, но тази вечер заради натрапника имаше други приоритети.

— Това — каза Робер, насочвайки дебелия си пръст към снимката — не го е направил ловец. Убиецът не е докоснал животното, не е взел нищо от него, нито рогата, нито нищо. Пречукал го е за удоволствие. Обсебен. А какво правят ченгетата от Еврьо? Нищо. Изобщо не ги е еня.

— Щото това не е убийство — обади се един втори опонент.

— Да ти кажа ли? Дали е човек или животно, видиш ли му сметката така, значи ти е мръднала чивията. Знаеш ли дали после няма да иде да очисти някоя жена? То и за убийството се иска практика.

— Така е — каза Адамсберг и си спомни за дванайсетте плъха от Хавърското пристанище.

— Обаче на ченгетата туй не им влиза в главата, толкова са задръстени. Тъпи са като гъски.

— Това все пак е само елен — възрази опонентът.

— И ти си задръстен, Алфонс. Аз ако бях ченге, щях да го потърся тоя тип, ей богу, и хич нямаше да се бавя.

— Аз също — обади се Адамсберг.

— Видя ли? Дори беарнеца е съгласен. Щото една такава касапница, отвори си ушите, Алфонс, една такава касапница значи, че наоколо се разхожда някой умопобъркан. И можеш да ми вярваш, досега не съм грешил, че скоро пак ще чуеш за него.

— Беарнецът е съгласен — потвърди Адамсберг, докато старият отново му пълнеше чашата.

— Видя ли? При това беарнеца не е ловец.

— Не е — каза Адамсберг. — Ченге е.

Ръката на Анжелбер замръзна и бутилката увисна над чашата. Адамсберг срещна погледа на стареца. Предстоеше сблъсък. С леко помръдване на пръстите комисарят показа, че иска да му напълнят чашата. Старият не реагира.

— Тука много не обичаме ченгетата — обяви Анжелбер с все така неподвижна ръка.

— Никъде не ги обичат — уточни Адамсберг.

— Тука по-малко от другаде.

— Аз не казах, че обичам ченгетата, казах, че съм ченге.

— А не ги ли обичаш?

— Че защо да ги обичам?

Старецът присви очи в опит да се концентрира в този неочакван дуел.

— Тогава защо си ченге?

— От нелюбезност.

Бързият отговор премина над главите на мъжете, включително и над главата на Адамсберг, който трудно би обяснил собствените си думи. Но никой не показа, че не ги е разбрал.

— Много ясно — заключи потвърдителят.

И ръката на Анжелбер, чието движение бе застинало като на филм, се размърда, наведе бутилката и допълни чашата на комисаря.

— Или заради това — добави Адамсберг и посочи убития благороден елен. — Кога се е случило?

— Преди месец. Задръж вестника, ако те интересува. На ченгетата от Еврьо им е през оная работа.

— Задръстени са — каза Робер.

— Това какво е? — попита Адамсберг, като показа едно петно отстрани на тялото.

— Сърцето му — рече Илер отвратен. — Стрелял е два пъти в плешката, после му е извадил сърцето с нож и го е смачкал.

— Това традиция ли е? Да се вади сърцето на елена?

Отново последва момент на колебание.

— Обясни му, Робер — нареди Анжелбер.

— Чудно ми е все пак — започна Робер, — че не разбираш от лов, след като си от планината.

— Ходил съм с възрастните на лов за гривяци като всички деца, но нищо повече — каза Адамсберг.

— Когато отстреляш елен — обясни Робер, — одираш кожата за килимче. Вътрешностите не ги пипаш. После отрязваш главата за трофея. Като свършиш, увиваш животното в кожата му.

— Точно.

— Но не пипаш сърцето, да му се не види. Преди някои го правеха, да. Но вече сме се развили. Сега сърцето си остава в животното.

— Кога го правеха?

— Някога си, Освалд, не е важно.

— Този тип е искал само да убива и осакатява — каза Алфонс. — Дори не е взел рогата. А те са единственото, което искат хората, които разбират от тия работи.

Адамсберг вдигна поглед към еленовите рога, окачени на стената на кръчмата над вратата.

— Не — каза Робер. — Тия са боклук.

— По-тихо — намеси се Анжелбер и кимна към бара, където съдържателят играеше на домино с двама младежи, твърде неопитни, за да се включат в групата на мъжете.

— Другоземец е — обясни той тихо.