Фред Варгас - Във вечната гора

— Буден е — каза Камий, докато обличаше черното си концертно сако.

— Ще му почета. Донесъл съм книга.

Адамсберг извади от чантата си дебел том. Четвъртата му сестра явно бе решила да го образова и да му усложнява живота. Бе натикала сред вещите му един абсолютно ненужен му труд за пиренейската архитектура от четиристотин страници със задачата да го прочете и да сподели впечатленията си. А Адамсберг се подчиняваше само на сестрите си.

— „Строителството в Беарн. Традиционни техники от XII до XVII век“ — прочете той.

Камий сви рамене и се усмихна съвсем по приятелски. Стига да приспиват детето — а в това отношение му имаше пълно доверие, — странностите на Адамсберг нямаха никакво значение. Мислите й бяха насочени към вечерния концерт — чудо, което сигурно се дължеше на Йоланд и ходатайството й пред могъщите.

— На него ще му хареса — каза Адамсберг.

— Разбира се, защо не?

Никаква критика, никаква ирония. Безликата търпимост на автентичното другарство.

Останал сам, Адамсберг се загледа в сина си, който го фиксираше със спокойна сериозност, ако можеше да се каже така за деветмесечно бебе. Способността на детето да се съсредоточава в някакво другаде, безразличието му към дребните неприятности, невъзмутимата му непретенциозност го безпокояха, толкова му напомняха за самия него. Без да говорим за оформените вежди, за носа, който обещаваше да стане доста забележителен, за лицето с толкова необикновени и ярки черти, че човек можеше да му даде две години в повече. Томас Адамсберг бе очевиден потомък на бащиния си род, а не на това се бе надявал комисарят. Но пък именно чрез тази прилика започваше да долавя на малки вълни, на слаби просветвания, че това дете наистина е част от тялото му.

Адамсберг разтвори книгата там, където си бе отбелязал с билет за метрото. Обикновено прегъваше крайчетата на страниците, но сестра му го бе помолила да не го прави.

— Том, слушай ме внимателно. Сега ще се образоваме и двамата. Просто нямаме избор. Помниш ли какво ти четох за фасадите със северно изложение? Не си го забравил, нали? Слушай продължението.

Томас спокойно гледаше баща си и по лицето му се четеше съсредоточеност и безразличие.

— Употребата на речни камъчета в изграждането на ниските каменни зидове със суха зидария, съобразена с местните ресурси, е разпространена, макар и не постоянна практика. Харесва ли ти, Том? Въвеждането на opus piscatum в много от тези зидове съответства на двойната необходимост, породена от дребните размери на материала и от слабостта на ронливия хоросан.

Адамсберг остави книгата и срещна погледа на сина си.

— Не знам какво е opus spicatum , синко, и не ми дреме. И на теб не ти дреме. Значи сме на едно мнение. Но ще ти кажа как се решава подобен проблем от живота. Как да се измъкнеш, когато не разбираш нещо. Гледай сега.

Адамсберг извади мобилния си телефон и бавно набра някакъв номер пред очите на детето.

— Обаждаш се на Данглар — обясни той. — Чисто и просто. Добре запомни това и нека винаги номерът му да ти е подръка. Той се справя с всички такива неща. Ей сега ще видиш, слушай внимателно. Данглар? Адамсберг е. Малкият се запъна на една дума и моли за обяснение.

— Казвайте — отвърна Данглар уморено, обръгнал на дивотиите на комисаря и доброволно поел задачата да го вкарва в пътя.

— Opus spicatum. Иска да знае какво значи това.

— Не, не иска. Та той е на девет месеца, за бога.

— Не се шегувам, капитане. Иска да знае.

— Майоре — поправи го Данглар.

— Хайде сега, Данглар, докога ще ми додявате с вашия ранг? Майор или капитан, какво ни грее? А и за друго ми е думата. Думата ми е за opus spicatum .

— Piscatum — поправи го Данглар.

— Именно. Opus , въведен в много от ниските селски зидове със суха зидария. С Том сме се вторачили в това нещо и не можем да мислим за нищо друго. Да не говорим, че преди месец в Бретийи някакъв тип е убил един благороден елен, без дори да му вземе рогата, обаче му е изтръгнал сърцето. Какво ще кажете на това?

— Луд за връзване, обсебен от дявола — унило изрече Данглар.

— Много ясно. Така каза и Робер.

— Кой е Робер?

Колкото и да мърмореше всеки път, когато Адамсберг споделяше несвързаните си мисли, Данглар никога не успяваше да предяви правата си или гнева си и да прекрати разговора. Гласът на комисаря, бавен, топъл и подвижен, преминаваше през него като вятър и отнасяше неволното му съпричастие като паднал на земята лист или като някое от тъпите му камъчета от тъпата му река. Данглар се укоряваше, че отстъпва, но отстъпваше. Накрая печели водата.