Фред Варгас - Във вечната гора

— Тоест?

— Не е оттука. От Кан е.

— Кан не е ли в Нормандия?

Размениха се погледи, направиха се гримаси. Дали е нужно да се занимава планинецът с една толкова интимна тема? Толкова болезнена?

— Кан е в Долна Нормандия — обясни Анжелбер. — Тука сме Горна.

— А това важно ли е?

— Да кажем, че няма място за сравнение. Истинската Нормандия е Горна Нормандия, тука при нас.

Кривият му пръст сочеше дървената маса, сякаш Горна Нормандия току-що се бе смалила до размера на кръчмата в Аронкур.

— Иначе в Калвадос — допълни Робер — ще ти кажат обратното. Ама да не вземеш да им повярваш!

— Няма — обеща Адамсберг.

— У тях, горките, вали непрекъснато.

Адамсберг погледна към прозорците, по които дъждът се стичаше от часове.

— Има дъжд и дъжд — обясни Освалд. — Тука не вали, само преваля. По вас нямате ли другоземци?

— Имаме — призна Адамсберг. — Има търкания между долината на По и долината на Осо.

— Ами да — потвърди Анжелбер, сякаш му беше известно.

Макар и свикнал с тежката музика на мъжкия ритуал, Адамсберг разбираше, че разговорът на нормандците, то такава им беше и репутацията, течеше по-трудно от другаде. Мълчаливци бяха те. Тук фразите с мъка излизаха от устата, предпазливи, подозрителни, и опипваха терена с всяка своя дума. Не говореха високо, не навлизаха директно в темата. Обикаляха около нея, сякаш да кажеш нещо направо, когато си на масата, би било най-малкото нетактично.

— Защо да са боклук? — попита Адамсберг, като посочи рогата над вратата.

— Защото това са опадали рога. Стават само за украса, да се фукаш с тях. Иди хвърли един поглед, ако не ми вярваш. Вижда се черепът в основата на костта.

— Това кост ли е?

— Ама ти наистина нищо не разбираш! — тъжно каза Алфонс, който сякаш съжаляваше, че Анжелбер е въвел този невежа в групата.

— Кост е — потвърди старият. — Самият череп на животното расте. Туй само при плътнорогите го има.

— Представяш ли си и нашите черепи да растяха така? — замислено каза Робер.

— С мислите отгоре? — поусмихна се Освалд.

— При теб нямаше да тежат много.

— За ченге би било практично, но рисковано — забеляза Адамсберг. — Щеше да се вижда какво мисли.

— Много ясно.

Последва минута за размисъл и за трета чаша.

— От какво разбираш? Освен от ченгета? — попита Освалд.

— Не задавай въпроси — нареди Робер. — Разбира, от каквото си иска. Той пита ли те от какво разбираш?

— От жени — поясни Освалд.

— Е, и той разбира от жени. Иначе нямаше да си изгуби своята.

— Много ясно.

— Да разбираш от жени и да разбираш от любов, не е едно и също. Особено с жените.

Анжелбер се изправи, сякаш за да прогони спомените си.

— Обясни му — каза той и направи знак на Илер, после потупа с пръст по снимката на изкормения елен.

— Мъжкият елен губи рогата си всяка година.

— Защо?

— Защото му пречат. Носи рога, за да се бие и да сваля женските. Когато вече не му трябват, падат.

— Жалко — каза Адамсберг. — Красиво е.

— И сложно като всичко красиво — рече Анжелбер. — Разбираш ли, тежки са и се оплитат в клоните. След боя сами си падат.

— Както когато сваляш оръжието, ако предпочиташ. Получил си жената и сваляш оръжието.

— Сложно нещо са това жените — каза Робер, следвайки мисълта си.

— Но красиво.

— Точно това казвах — въздъхна старият. — Колкото е по-красиво, толкова е по-сложно. Всичко не можеш разбра.

— Не можеш — потвърди Адамсберг.

— Иди разбери.

Четирима от мъжете едновременно отпиха от чашите си.

— Падат — подхвана Илер — и после хората ги събират в гората като гъби. Докато трофеят си го взимаш от отстреляното животно. Следиш ли ми мисълта?

— А убиецът не го е грижа за трофея — каза Адамсберг и отново се загледа в снимката на убитото животно. — Интересува го смъртта. Или сърцето.

— Много ясно.

Адамсберг се помъчи да прогони елена от съзнанието си. Не искаше да влиза в хотелската си стая с всичката тази кръв в главата. Изчака зад вратата, като прочистваше мислите си и разведряваше челото си с облаци и сини небеса. Защото в стаята спеше деветмесечно бебе. А с децата човек никога не знае. Способни са да проникнат зад челото, да чуят грохота на мислите, да усетят студената пот на страха и накрая да видят изкормения благороден елен в главата на баща си.

Тихо отвори вратата. Бе излъгал мъжката сбирка. Придружаваше, да, любезно, да, но за да бди сам над детето, докато Камий свири на виолата си в замъка. Последното им скъсване — петото или седмото, не знаеше точно — бе предизвикало непредвидима катастрофа — отношението на Камий към него стана отчайващо другарско. Разсеяна, усмихната, мила и близка, накратко и казано с една трагична дума — другарче. Това ново състояние объркваше Адамсберг, който се опитваше да съзре процепа, да открие чувството, спотаено под непринудената маска като краб под скала. Но Камий изглеждаше окончателно далече, напълно избавена от някогашното напрежение. Така че, каза си той, докато я поздравяваше с възпитана целувка, да се опитва да възроди любовта у тази своя изтощена другарка граничеше с невъзможното. Затова се съсредоточаваше — изненадан и примирен — върху новата си бащинска функция. В тази област беше дебютант и полагаше доста усилия, за да смели факта, че това дете е негов син. Струваше му се, че би действал по същия начин, ако бе намерил бебето на някоя пейка.