Фред Варгас - Във вечната гора

Венчалната халка на пръста на комисаря блестеше на фона на по-безобидните Въпроси без отговор. Данглар избра точно този дъждовен ден, за да разпита Адамсберг, като просто спря поглед върху пръстена. Комисарят свали прогизналото си сако, седна на чомпе на ръба на един стол и протегна ръката си. Тази ръка, прекалено голяма за тялото му, натоварена в китката с два часовника, които се почукваха помежду си, и разкрасена с въпросната златна халка, не подхождаше на небрежното му до занемареност облекло. Ще речеш, ръка на човек от стар благороднически род, прикачена към тяло на селянин, изискана елегантност, лепната върху ощавената от слънцето кожа на планинеца.

— Баща ми почина, Данглар — обясни спокойно Адамсберг. — Седяхме в една колиба за лов на гривяци и наблюдавахме полета на един мишелов, който кръжеше над нас. Грееше слънце и той внезапно падна.

— Можехте да ми кажете — изръмжа Данглар, когото тайните на комисаря безпричинно обиждаха.

— Стоях там до вечерта, легнал до него, държах главата му, опряна на рамото ми. Сигурно още щях да съм там, ако не ни беше намерила една група ловци. Взех пръстена му, преди да затворят ковчега. Да не би да си помислихте, че съм се оженил? За Камий?

— Питах се.

Адамсберг се усмихна.

— Въпросът е разгадан, Данглар. Знаете по-добре и от мен, че десет пъти вече съм пускал Камий с надеждата, че влакът ще мине за единайсети път в подходящ за мен ден. Е, точно в такъв ден не минава.

— Човек никога не знае. С тези смени на маршрутите.

— Влаковете, както и хората, не обичат да се въртят в кръг. След известно време това ги изнервя. Като погребаха баща ми, отидох да събирам камъчета от водата. Това е нещо, което умея да правя. Представяте ли си безкрайното търпение на водата, която залива тези камъчета. А те дори не забелязват как реката оглажда всичките им неравности. Накрая тя печели битката.

— Аз лично предпочитам камъните пред водата.

— Ваша работа — незаинтересовано отвърна Адамсберг. — Като говорим за камъни и вода, ще ви кажа две неща, Данглар. Едното е, че имам призрак в новия ми дом. На кръвожадна и алчна монахиня, пребита от един кожар през 1771 година. Смазал я. Ей така. Та тя живее в течно състояние на тавана. Това е за водата.

— Хубаво — предпазливо каза Данглар. — А за камъните?

— Видях се с новата патоложка.

— Елегантна, студена и работлива, доколкото разбрах.

— И свръхнадарена, Данглар. Чели ли сте дисертацията й за разделените на две убийци?

Излишен въпрос. Данглар бе чел всичко, включително упътванията за евакуация в случай на пожар, разлепени по вратите на хотелските стаи.

— За дисоциацията на съзнанието у някои убийци — уточни Данглар. „От двете страни на стената на престъплението“. Книгата вдигна доста шум.

— Оказа се, че преди повече от двайсет години с нея сме се карали като кучета в една хавърска кръчма.

— И сте врагове?

— Съвсем не. Този вид сблъсък понякога изгражда солидни връзки. Не ви съветвам да я придружавате в кафенето — има навик да прави коктейли, които могат да повалят бретонски моряк. Поела е двата трупа от Пор дьо ла Шапел. Смята, че са убити от жена. Довечера ще знае повече.

— От жена ли?

Данглар скандализирано опъна мекото си тяло. Мразеше да мисли, че жени могат да убиват.

— Ама тя майтап ли си прави? Видяла ли е габаритите на мъртвите?

— Чакайте, Данглар. Доктор Лагард никога не греши. Или почти никога. Предайте хипотезата й на момчетата от Отдела по наркотиците, това ще ги успокои за известно време.

— С Мортие не може да се говори. От месеци се занимава с трафика на дрога в този район и има нужда от резултати. Тази сутрин се обажда два пъти, беше бесен.

— Оставете го да беснее. Накрая водата печели.

— Какво смятате да правите?

— С монахинята ли?

— С Диала и Сламката.

Адамсберг погледна Данглар неразбиращо.

— Така се казват двете жертви — обясни Данглар. — Диала Тунде и Дидие Сламено, наречен Сламката. Ще минем ли довечера през моргата?

— Довечера съм в Нормандия. Ще има концерт.

— Аха — каза Данглар и тежко се надигна. — Очаквате промяна в маршрута?

— По-скромен съм, капитане. Задоволявам се да гледам детето, докато тя свири.

— Майоре , вече съм майор. Не помните ли, че присъствахте на церемонията по повишението ми? Какъв концерт? — попита Данглар, който винаги бе вземал много присърце интересите на Камий.

— Нещо голямо, със сигурност. Британски оркестър със стари инструменти.