Фред Варгас - Във вечната гора

— Ти разбра ли как убиецът от Хавър е открил Юбер №2?

Ариан откровено се усмихна и изтръска цигарата си на пода.

— Разбрах благодарение на теб и дванайсетте ти плъха. По онова време местната преса публикува фантасмагориите ти.

— Спомням си.

— И Юбер №2, убиецът, да го наречем Омега, бе запазил изрезките от вестниците, като ги беше скрил от Юбер №1, нормалния човек, да го наречем Алфа.

— И един ден Алфа намира изрезките, скрити от Омега.

— Именно.

— Дали Омега не го е искал?

— Не. Алфа чисто и просто си е сменил жилището. Докато се е изнасял, статиите са изскочили от гардероба. И всичко е рухнало.

— Без моите плъхове — обобщи Адамсберг — Сандрен нямаше да се предаде. Без него ти нямаше да работиш върху дисоциацията. Всички психиатри и всички ченгета във Франция са запознати с изследванията ти.

— Да — призна Ариан.

— Ще трябва да ме черпиш една бира.

— Със сигурност.

— На някой от кейовете покрай Сена.

— Става.

— И, разбира се, няма да предадеш двете момчета на „Наркотиците“.

— Телата решават, Жан-Батист, не аз и не ти.

— Спринцовката, Ариан, и пръстта. Виж каква е тази пръст. И ми кажи, ако разбереш.

Станаха заедно, сякаш думите на Адамсберг бяха дали знак за тръгване. Комисарят вървеше по улицата като на безцелна разходка и патоложката се опитваше да се приспособи към твърде бавния му ритъм. Мисълта й вече бе заета с очакващите я аутопсии, но въпреки това безпокойството на Адамсберг не й убягваше.

— Тези тела те притесняват, нали?

— Да.

— И не само заради наркотиците?

— Не. Просто…

Адамсберг млъкна.

— Аз съм натам, Ариан. Ще се видим утре.

— Просто? — настоя патоложката.

— Това няма да ти помогне в изследванията.

— И все пак?

— Просто една сянка, Ариан, една сянка, надвесена над тях или над мен.

Ариан проследи с поглед Адамсберг, който се отдалечаваше по авенюто — леко поклащащ се силует, безразличен към минувачите. Познаваше тази походка от двайсет и три години. Познаваше мекия глас, мудните жестове. Не му бе обърнала внимание, когато беше млад, нищо не бе отгатнала, нищо не бе разбрала. Ако можеше да започне отново, щеше по друг начин да чуе историята му с плъховете. Пъхна ръце в джобовете на престилката си и се отправи към двата трупа, които я чакаха, за да преминат в историята. Просто сянка, надвесена над тях. Днес тази безсмислица можеше да я разбере.

Лейтенант Веранк използваше безкрайните часове, прекарани в килера, за да препише с големи букви една пиеса на Расин за баба си, която вече не виждаше добре.

Никой никога не разбра защо, след като загуби баща си във войната баба му се влюби в този автор и в никой друг. Знаеха, че като младо момиче в манастира бе спасила от пожар целия Расин, с изключение на тома, включващ „Федра“, „Естер“ и „Атали“. Сякаш този автор й бил отреден от божията воля. След което селското девойче не спряло да го чете ред поред в продължение на единайсет години. Когато напускала манастира, игуменката й подарила колекцията, все едно че била Свето причастие и бабата неуморно продължила да чете пиесите подред, никога разбъркано, без да прояви любопитство към непрочетените „Федра“, „Естер“ и „Атали“. Веранк бе израснал сред тирадите на Расиновите герои, декламирани от баба му, и те му звучаха така естествено, както детските песнички на другите деца.

Дори бе прихванал болестта на старата жена и инстинктивно й отговаряше в мерена реч. Но понеже не бе погълнал като нея хиляди стихове, му се налагаше сам да ги измисля. Докато живееше в семейния дом, всичко бе наред. Но веднъж попаднал във външния свят, Расиновият рефлекс му донесе големи неприятности. Неуспешно бе изпробвал различни методи, за да го потисне, след това се отказа и застихоплетства на воля, като си мърмореше под нос като баба си и ходеше по нервите на шефовете си. Впрочем тази мания по някакъв начин го и спасяваше, защото, когато скандираш живота в александрини, ти въвеждаш несравнимо, безподобно разстояние между себе си и врявата на света. Това отдръпване винаги го бе успокоявало и подтиквало към размисъл, спестявайки му непоправимите грешки, които би могъл да допусне в разгара на работата си. Въпреки драмите и огнените строфи Расин беше най-добрият антидот на всяка крайност и незабавно охлаждаше плама на прибързаното действие. Веранк съвсем умишлено го използваше, след като разбра, че именно чрез него баба му бе подредила живота си. Лична, безпримерна терапия.