Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Новините бяха започнали и обявите следваха една след друга. Декамбре осъзна, че е пропуснал началото — бретонецът четеше обява №5. Такава беше системата — запомняте интересуващия ви номер и се обръщате към глашатая „за допълнителни подробности, свързани с горното“. Декамбре се питаше откъде е изровил този полицейски израз.

— Пет — викаше Жос. — Продавам бели и рижави котета, три мъжки, две женски. Шест. Умоляват се онези, които по цяла нощ надуват дивашката си музика срещу №36, да престанат. Някои хора спят. Седем. Извършвам всякакви дърводелски работи, реставрирам стари мебели, качество гарантирано, превозът мой. Осем. Френската електрическа и газова компания да върви да го духа. Девет. Пълни мошеници са ония от обеззаразяването. Олеквате с шестстотин кинта, а хлебарките са повече отпреди. Десет. Обичам те, Елен. Чакам те довечера в „Танцуващата котка“. Подпис: Бернар. Единайсет. Лятото пак беше гадно, а вече сме септември. Дванайсет. До месаря на площада: вчерашното ти месо беше истинска мърша и това се случва за трети път тази седмица. Тринайсет. Жан-Кристоф, върни се. Четиринайсет. Ченгета равно на подкупни мръсници. Петнайсет. Продавам градински ябълки и круши, вкусни, сочни.

Декамбре погледна към Лизбет, която записваше в тефтера си номер 15. Откакто се бе появил глашатаят, се намираха отлични продукти на умерена цена и това беше изгодно за вечерята на наемателите. Декамбре бе пъхнал един празен лист между страниците на книгата си и чакаше с молив в ръка. От няколко седмици, може би три, глашатаят четеше някакви странни текстове, които като че ли не го вълнуваха повече от продажбата на ябълки или автомобили. Тези необичайни послания, изискани, абсурдни или заплашителни, редовно се появяваха в сутрешните новини. От два дни насам Декамбре бе решил дискретно да ги записва. Моливът му бе дълъг само четири сантиметра и изцяло се побираше в дланта му.

Глашатаят бе стигнал до метеорологичната прогноза. Обявяваше какво ще е времето, като с вирнат нос наблюдаваше небето от естрадата си. Следваше морската прогноза, напълно излишна за събралите се около него. Но никой, нито дори Лизбет, не се осмеляваше да му каже, че може да си спести тази рубрика. Слушаха го като в църква.

— Мрачно септемврийско време — обясняваше глашатаят, обърнал лице към небето. — Не се очаква проясняване преди шестнайсет часа, привечер ще бъде по-ясно, ако искате да излезете, можете, студеният вятър ще поутихне, но си вземете топла дреха. Прогноза за Атлантическия океан, обща оценка и развитие: антициклон 1030 в Югозападна Ирландия с високо атмосферно налягане над Ламанша. В сектора на Финистер морско вълнение в посока запад-северозапад.

Декамбре знаеше, че морската прогноза ще продължи известно време. Той обърна листа си, за да препрочете двете съобщения, които бе записал предишните дни.

Пеш с малкия ми слуга (когото не смея да оставя вкъщи, защото безделничи, когато е сам с жена ми), за да се извиня, че не съм отишъл на вечерята у г-жа (…), която, както виждам, е сърдита, задето не съм й помогнал да се снабди с евтини продукти за голямото празненство по случай назначаването на съпруга й на поста лектор, но ми е все едно.

Декамбре смръщи вежди и отново се опита да си спомни къде е чел този текст. Беше сигурен, че е някакъв цитат и че вече му е попадал пред очите някъде, някога в живота му. Къде? Кога? Мина на следващото послание, вчерашното.

Такива знаци са изключителното изобилие на малки животни, като бълхи, мухи, жаби, червеи, плъхове и подобни, които се раждат от гнилоча и показват голямо разложение и на въздуха, и на влажностите на земята.

Морякът се бе запънал на края на изречението, на „влажностите“. Декамбре смяташе, че става дума за текст от XVII век, но не беше сигурен.

По-вероятно бе да е написан от някой луд, от някой маниак. Или от смахнат любител на цитатите. Или пък от комплексар, опитващ се да наложи превъзходството си, като разпространява неразбираемото, като с наслада се издига над обикновеното и кара човека от улицата все повече да затъва в малокултурната си тиня. В такъв случай трябваше да е на площада, смесен с малката тълпа, за да се опис от недоумението, предизвикано от учените послания, които глашатаят едва разчиташе.

Декамбре почука по листа с молива си. Дори от тази гледна точка целите и личността на автора оставаха неясни. Колкото съобщение №14 от предишния ден — Майната ви, банда нацисти , — хиляди пъти чувано в сравнително еднообразни варианти, беше ясно със своя кратък и повърхностен гняв, толкова заплетените послания на цитатчика не се поддаваха на разкодиране. Налагаше се да обогати колекцията си, да продължава да слуша всяка сутрин. Може би авторът искаше точно това, чисто и просто — да го слушат в захлас.