Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Защо говориш за дантели? — попита Жос, внезапно изпълнен с подозрение.

— Защото Декамбре продава дантели. А той е стар и кльощав.

— Знаеш ли откъде се снабдява с покривките?

— Знам. От един ангросист в Руан. Сече му пипето на Декамбре. И ми даде безплатна консултация.

— Ходил си при него?

— Че защо не? „Съветник по нещата от живота“ — нали така пише на табелата му? Не е срамно да си поговориш за едно друго, Жос.

— Там пише също: „40 франка за половин час. Започнат четвърт час се заплаща“. Скъпичка шмекерия, Дамас. Какво разбира старият от нещата от живота? Та той дори не е плавал.

— Не е шмекерия, Жос. Да ти го докажа ли? „Ти не показваш тялото си заради магазина, а заради себе си, Дамас“. Така ми рече. „Обуй един панталон и се опитай да придобиеш самочувствие, съветвам те като приятел. Ще изглеждат все така красив, но не толкова глупав.“ Какво ще кажеш на това, Жос?

— Звучи разумно — призна Жос. — Защо тогава не се облечеш?

— Защото правя, каквото искам. Само дето Лизбет се бои да не пукна и Мари-Бел също. След пет дни ще се облека.

— Хубаво — каза Жос. — Защото на запад времето се разваля.

— А Декамбре?

— Какво Декамбре?

— Май не можеш да го понасяш.

— Грешка, Дамас. Той не може да ме търпи.

— Жалко — каза Дамас, като раздигаше чашите. — Щото една от стаите му май се е освободила. Щеше да ти дойде добре. На две крачки от работата ти, топло, чисто и ще те хранят всяка вечер.

— Мамка му — рече Жос.

— Именно. Само че не можеш да го вземеш стайчето. След като не можеш да го понасяш.

— Не — каза Жос. — Не мога да го взема.

— Глупаво е.

— Много.

— А и Лизбет е там. Това е страхотно предимство.

— Огромно предимство.

— Именно. Но не можеш да го наемеш. След като не можеш да го понасяш.

— Грешка, Дамас. Той не може да ме търпи.

— За стаята е все едно. Не можеш я взе.

— Не мога я взе.

— Като не върви, не върви. Сигурен ли си, че не можеш?

— Сигурен съм, Дамас. Няма смисъл да говорим.

Жос излезе от магазина и отиде в отсрещното кафене. „Викингът“. Не че нормандците и бретонците някога са се разбирали, докато са плавали из моретата, но Жос знаеше, че като нищо е могъл да се роди малко по̀ на север. Съдържателят Бертен, висок риж мъж с изпъкнали скули и светли очи, сервираше единствен по рода си калвадос, за който се предполагаше, че ви дарява с вечна младост, като поносимо ви загрява вътрешностите, вместо да ви усмърти. Щото ябълките идвали от собствената му градина, а по ония места биковете умирали на сто години, при това още съвсем свежари. Та представете си значи ябълките.

— Май не си в настроение тази сутрин — отбеляза Бертен, поднасяйки му калвадоса.

— А, няма нищо. Просто понякога нещата не вървят — каза Жос. — Според теб Декамбре наистина ли не може да ме понася?

— Не, защо — рече Бертен със свойствената си нормандска предпазливост. — По-скоро бих казал, че те смята за грубиянин.

— Че каква е разликата?

— Ами с времето това може да се промени.

— Времето, само времето ви е на устата на вас, нормандците. По една дума казвате на пет години в най-добрия случай. Ако всички бяха като вас, цивилизацията хич нямаше да се развива.

— Може би щеше да се развива по-добре.

— Време! Но колко време, Бертен? Там е въпросът.

— Не много. Десетина години.

— Трай, коньо.

— Спешно ли е? Консултация ли ти трябва?

— Как не. Стаята му ми трябва.

— Тогава побързай, че има и друг кандидат. Засега Декамбре се опъва, защото онзи е луд по Лизбет.

— Закъде да бързам, Бертен? Нали старият позьор ме има за грубиянин?

— Разбираемо е, Жос. Той никога не е плавал. А не си ли грубиянин?

— Не твърдя обратното.

— Видя ли. Декамбре е познавач. Кажи ми, Жос, ти разбра ли я твоята обява номер 19?

— Не.

— Особена беше, като онези от миналите дни.

— Много особена. Не ми харесват тези обяви.

— Тогава защо ги четеш?

— Защото са платени, и то добре. А Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.

— Питам се — каза комисарят Адамсберг — дали като съм ченге, полека-лека не ставам ченге.

— Вече го казахте — отбеляза Данглар, който се готвеше да се залови с подреждането на металния си шкаф.

Данглар имаше намерение да започне начисто, така бе обяснил. Адамсберг, който нямаше никакви намерения, бе натрупал папките си по столовете до масата.

— Какво мислите по въпроса?

— Че след двайсет и пет години в занаята може би ви е време.