Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Но не е ли по-добре да намерим някой полицай? — попита Мариз.

Мъжът я изгледа малко изненадано.

— Че аз съм полицай — отвърна той. — Главен комисар Жан-Батист Адамсберг.

— О! — каза Мариз объркано. — Съжалявам.

— Няма нищо. На какъв ви изглеждам?

— Не смея да ви кажа.

Адамсберг я поведе към кабинетите на Криминалната бригада.

— Нужда от помощ, господин комисар? — попита го един лейтенант с кръгове около очите, тръгнал да обядва.

Адамсберг леко побутна младата жена към кабинета си и се вгледа в лейтенанта, опитвайки се да се сети кой е. Още не познаваше всички оперативни работници от групата и му беше ужасно трудно да запомни имената им. Членовете на екипа бързо забелязаха тази му особеност и системно му се представяха всеки път, когато ги заговореше — било за да му се подиграят, било от искрено желание да му услужат. Адамсберг още не бе уточнил причината, а и не му пукаше особено.

— Лейтенант Ноел — каза човекът. — Да ви помогна нещо?

— Просто една изнервена млада жена. Някой си прави лоши шеги в блока й или пък става дума за най-обикновени графити. Има нужда от малко подкрепа.

— Тук не сме социални грижи — каза Ноел и рязко дръпна ципа на якето си.

— Че защо да не сме, лейтенант…

— Ноел — допълни човекът.

— Ноел — повтори Адамсберг, опитвайки се да запомни лицето му.

Четвъртита глава, бяла кожа, руса, късо подстригана коса и добре видими уши равно на Ноел. Умора, надменност, евентуална грубост равно на Ноел. Уши, грубост, Ноел.

— Ще поговорим по-късно, лейтенант Ноел — каза Адамсберг. — Тя бърза.

— Ако трябва да се подкрепи госпожата — намеси се един все така непознат на Адамсберг сержант, — аз се пиша доброволец. Разполагам с необходимия инструментариум — добави той ухилено с ръце на колана на панталона си.

Адамсберг бавно се обърна.

— Сержант Фавр — обяви полицаят.

— Тук — каза Адамсберг спокойно — ще откриете някои неща, които ще ви учудят, сержант Фавр. Тук жените не са кръг с дупка в средата и ако тази новина ви сварва неподготвен, опитайте се да научите малко повече по въпроса. Като например че отдолу имат крака, а отгоре — бюст и глава. Помислете за това, Фавр, ако имате с какво.

Адамсберг се отправи към кабинета си, мъчейки се да запечата в паметта си лицето на сержанта. Пълни бузи, голям нос, рошави вежди, тъпанар равно на Фавр. Нос, вежди, жени, Фавр.

— Хайде, разкажете ми — каза Адамсберг, като се облегна на стената в кабинета си срещу жената, седнала на ръба на един стол. — Имате деца, сама сте, а къде живеете?

Адамсберг записа отговорите й в бележника си — името, адреса, колкото да я поуспокои.

— Четворките бяха изрисувани на вратите, така ли? Само за една нощ?

— О, да. Бяха на всички врати вчера сутринта. Ей такива големи четворки — добави тя и разпери ръце на около шейсет сантиметра.

— И нямаше подпис? Инициали?

— А, имаше. Три по-малки букви отдолу. CTL. Не. CLT.

Адамсберг ги записа. CLT.

— И те ли черни?

— И те.

— Нещо друго? На фасадата? По стълбищата?

— Само по вратите.

— Цифрата не е ли малко деформирана? Като символ?

— О, да. Мога да ви я нарисувам. Не съм толкова несръчна.

Адамсберг й подаде бележника си и Мариз се зае да изобразява голяма затворена четворка, подобна на печатарска цифра, дебело очертана, с разширена като на малтийски кръст основа и с хоризонтална линия, пресечена с две черти.

— Ето — каза Мариз.

— Нарисували сте я наопаки — меко отбеляза Адамсберг, като пое бележника.

— Защото беше наопаки. Наопаки е, с широко краче и тези две чертички в края. Позната ли ви е? На крадци ли е знак? CLT? Или на какво?

— Крадците бележат вратите възможно най-дискретно. Кое ви плаши?

— Мисля си за приказката за Али Баба. Убиецът, който рисуваше по вратите голям кръст.

— В приказката той рисува само един кръст. Останалите ги рисува жената на Али Баба, за да го обърка, доколкото си спомням.

— Вярно — каза Мариз, поразведрена.

— Това са графити — увери я Адамсберг, докато я изпращаше. — Вероятно хлапетата от квартала са си играли.

— Никога не съм виждала тази четворка в квартала — тихо каза Мариз. — И никога не съм виждала графити по вратите на апартаментите. Защото графитите са, за да ги видят всички, нали?

— Няма правило. Почистете вратата си и не мислете повече за това.

След като Мариз си тръгна, Адамсберг откъсна листата от бележника си, смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето. После отново се облегна на стената, размишлявайки за средствата, които трябва да използва, за да прочисти главата на тип като Фавр. Чепат, извратен, неосъзнат. Можеше само да се надява, че останалите от отдел „Убийства“ не са като него. Още повече че сред тях имаше и четири жени.