Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Както всеки път, когато се замислеше, Адамсберг бързо се отплесваше от темата и изпадаше в някакво полусънно състояние. Този път излезе от него след десет минути и сепнато затърси из чекмеджетата си списъка на своите двайсет и седем подчинени. Намери го и се опита да им запомни имената, като тихо си ги повтаряше. След това отбеляза в полето: Уши, Грубост, Ноел и Нос, Вежди, Жени, Фавр.

Излезе, за да изпие кафето, което бе пропуснал заради срещата си с Мариз. Още не бяха доставили машини за кафе и храна, хората му се биеха, за да намерят три стола и хартия, техниците инсталираха контакти за компютрите, а работниците току-що бяха започнали да поставят решетки на прозорците. Докато няма решетки, няма да има и престъпления. Престъпниците ще трябва да се въздържат до края на ремонта. Така че по-добре да иде да блее навън и да подкрепя изнервени млади жени на тротоара. Да иде да мисли и за Камий, която не бе виждал повече от два месеца. Ако не се лъжеше, тя щеше да си дойде утре или вдругиден — не си спомняше точно датата.

Във вторник сутринта Жос се отнесе много предпазливо към утайката от кафе, като избягваше всякакъв рязък жест. Беше спал зле, явно заради онази недостъпна стая, която танцуваше пред очите му.

Седна тежко на масата пред чашата, хляба и салама и враждебно огледа петнайсетте квадратни метра, в които живееше, напуканите стени, поставения направо на пода дюшек, тоалетната на площадката. Можеше, разбира се, да има и нещо по-добро за деветте си хиляди франка, но половината от тях заминаваха всеки месец към Гилвинек и майка му. Не може да ти е топло, когато знаеш, че на майка ти й е студено — така е в живота, толкова просто и толкова сложно. Жос знаеше, че многознайкото дава стаите евтино, защото не бяха хотелски и защото не плащаше за тях данъци. А и трябваше да му се признае — Декамбре не беше от онези, които ви одират кожата за четирийсет кубически метра в Париж. Лизбет дори живееше безплатно, като в замяна пазаруваше, приготвяше вечерята и поддържаше общата баня. Останалото вършеше Декамбре — пускаше прахосмукачката и забърсваше пода в общите помещения, слагаше масата за закуска. Трябваше да му се признае — на седемдесет години многознайкото не щадеше сили.

Жос бавно задъвка топнатия си в кафето хляб, като с едно ухо слушаше тихо пуснатото радио, за да не изтърве морската прогноза, която всяка сутрин записваше. Много предимства имаха стаите на многознайкото. От една страна, намираха се на един хвърлей място от гара Монпарнас, в случай на нещо. Освен това бяха просторни, имаха радиатори, истински легла, дъбов паркет и износени килими с ресни. Когато се настани там, Лизбет дни наред ходеше боса по топлите килими, просто за удоволствие. И, разбира се, вечерята. Жос го биваше само да обикаля баровете, да отваря стриди и да лапа морски охлюви. Така че вечер подир вечер ядеше консерви. Накрая — Лизбет, която спеше в съседната стая. Не, той никога не би докоснал Лизбет, никога не би я пипнал с грапавите си ръце, двайсет и пет години по-стари от нея. Това също трябваше да му се признае на Декамбре — винаги я бе уважавал. Лизбет му разказала ужасната си история още първата вечер, просната на килима. А той, аристократът, дори не трепнал. Шапка му сваляше Жос. На това му се вика благородство. А нямаше причина и Жос да не прояви благородство. Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.

И точно там го стягаше чепикът. Декамбре го смяташе за грубиян и никога нямаше да му даде стаята. Нямаше смисъл да си мечтае. Нито за Лизбет, нито за вечерята, нито за радиаторите.

Все още си мислеше за това час по-късно, когато изпразваше урната. Веднага забеляза големия кремав плик и го разкъса с палец. Трийсет франка. Цените от само себе си се покачваха. Хвърли поглед на текста, без да си даде труд да го прочете докрай. Неразбираемите дрънканици на откачения започваха да му омръзнат. После механично отдели ставащото за четене от неставащото. Във втората купчина постави и следното послание: Декамбре е педал, сам си плете дантелата. Същото като вчера, само че обърнато. Не е много изобретателен авторът. Върти се в кръг. В момента, когато оставяше листа върху бракуваните писма, ръката на Жос се поколеба по-дълго от предишния ден. Дай ми стаята или ще лисна помията на площада. Шантаж, ни повече, ни по-малко.

В осем и двайсет и осем Жос стърчеше върху сандъка си, готов за работа. Всички бяха на постовете си като танцьори в хореографията на балет, напълно разработена след повече от две хиляди представления — Декамбре на прага на вратата със сведена над книгата глава, Лизбет в малката тълпа откъм дясната му ръка, Бертен откъм лявата му ръка, зад червено-белите раирани завеси на „Викингът“, Дамас зад гърба му, опрян на витрината на „Рол-Райдър“ недалеч от наемателката на Декамбре от стая №4, тя пък почти скрита зад едно дърво, и накрая познатите физиономии на редовните клиенти, всеки застанал сякаш по силата на някакъв атавизъм на вчерашното си място.