Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— „Топят“ не е точната дума.

— Все едно, Данглар. Меките парчета се стопяват, а твърдата част започва да изпъква. С течение на времето и под набезите на морето слабостта се разпилява на вятъра. В края на човешкия си живот скалата е вече само ръбове и зъби, варовикова челюст, готова да хапе. На мястото на мекото се появяват дупки, кухини, отсъствия.

— Е и?

— Е и, питам се дали ченгетата и сума ти други човешки същества, изложени на ударите на живота, не стават жертва на същата ерозия. Изчезване на нежните части, устойчивост на твърдите, безчувственост, закоравяване. Всъщност истинско падение.

— Питате се дали не тръгвате по пътя на варовиковата челюст?

— Да. Дали не ставам ченге.

Данглар набързо обмисли въпроса.

— Що се отнася до личната ви скала, мисля, че ерозията не се държи нормално. Да речем, че при вас твърдото е меко и мекото — твърдо. Така че резултатът няма как да е същият.

— И какво променя това?

— Всичко. Устойчивост на меките части — светът, обърнат с хастара навън.

Данглар се замисли за собствения си случай, докато прибираше сноп листа в една от вече подредените папки.

— Какво би се получило — продължи той, — ако една скала е съставена само от мек варовик? И ако скалата с ченге?

— Щеше да се смали до величината на топче за игра и накрая да изчезне от белия свят.

— Много окуражително.

— Но не мисля, че в природата има такива скали. Нито ченгета.

— Да се надяваме — каза Данглар.

Младата жена се колебаеше пред вратата на управлението. Там впрочем не пишеше „Управление“, а „Полицейска префектура — Криминална бригада“ с лакирани букви върху блестяща табела, окачена на крилото на вратата. Това бе единствената чистичка част на старата почерняла сграда с мръсни прозорци. Четирима работници се суетяха около прозорците и пробиваха камъка с адски шум, за да инсталират решетки. Мариз реши, че е без значение дали е управление или бригада, все бяха ченгета, при това по-близо от ония на булеварда. Тя пристъпи към вратата, после отново се спря. Пол я бе предупредил — ченгетата само ще й се изсмеят. Но се безпокоеше за децата. Какво й струваше да влезе? Щеше да й отнеме пет минути. Колкото да си каже, каквото има, и да си тръгне.

— Ченгетата ще ти се изсмеят в лицето, мила ми Мариз. Но щом искаш, давай.

От пътната врата излезе някакъв човек, мина покрай нея, после се върна. Тя усукваше дръжката на чантата си.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Беше дребен мургав мъж, облечен как дойде, дори не се беше сресал, а под навитите ръкави на черното му сако се показваха голи ръце. Сигурно някой като нея, който си имаше неприятности. Само че той вече ги беше разказал.

— Симпатични ли са онези вътре? — попита го Мариз.

Мургавият мъж сви рамене.

— Зависи от човека.

— Слушат ли ви? — уточни Мариз.

— Зависи какво имате да им кажете.

— Племенникът ми смята, че ще ми се изсмеят.

Човекът наклони глава настрани и я изгледа внимателно.

— За какво става дума?

— За блока, в който живея. За миналата нощ. Притеснявам се за децата. Ако миналата нощ е влизал някой луд, откъде да знам дали няма да се върне? А?

Мариз си хапеше устните, а челото й бе леко почервеняло.

— Тук — каза меко мъжът, като посочи мърлявата сграда — е Криминалната бригада. За убийствата, разбирате ли? Когато убият някого.

— О! — каза Мариз разтревожено.

— Идете в управлението на булеварда. По обяд е по-спокойно, ще могат да ви изслушат.

— А не — поклати глава Мариз. — В два часа трябва да съм на работа, шефът не понася закъсненията. Не могат ли тукашните да съобщят в управлението? Нали са все полицаи?

— Не е същото — отвърна мъжът. — Какво всъщност е станало? Обир?

— О, не.

— Побой?

— О, не.

— Разкажете ми все пак. Така ще е по-лесно. Бих могъл да ви насоча.

— Добре — каза Мариз леко уплашена.

Човекът се облегна на капака на една кола и търпеливо зачака Мариз да си събере мислите.

— Имаше черни рисунки — обясни тя. — Или по-скоро тринайсет черни рисунки, на всички врати в блока. И ме е страх. Винаги съм сама с децата.

— Рисунки?

— Всъщност не рисунки, а цифрата 4. Голямо черно 4, изрисувано някак постарому. Питах се дали не е някаква банда или нещо такова. Може би полицаите ще знаят, може би те ще разберат. А може би не. Пол каза, ако искаш да ти се изсмеят в лицето, давай.

Човекът се изправи и я хвана за ръката.

— Елате — каза той. — Ще запишем всичко това и вече няма да се боите.