Фред Варгас - Ветровете на Нептун

С отрицателно завъртане на глава Адамсберг уведоми лицата, които се обръщаха към него, докато минаваше през залата, че котелът отказва да даде признаци за живот. Влезе в кабинета на Данглар. Заместникът му с мрачен вид довършваше докладите, които на всяка цена трябваше да предаде преди катастрофалното си отправяне към Лабрадор, докъдето нямаше да стигне заради взрива над Атлантика, предизвикан от запалването на левия мотор вследствие от запушването на турбините от ято скорци. Перспектива, която му се струваше напълно да оправдава отварянето на бутилка бяло преди шест следобед. Адамсберг седна на ръба на масата.

— Докъде стигнахме със случая Ернонкур?

— Приключваме го. Старият барон направи пълни самопризнания.

— Прекалено пълни — каза Адамсберг, като отмести доклада и придърпа към себе си грижливо сгънатия на масата вестник. — Значи имаме семейна вечеря, която се превръща в клане, колеблив и объркан стар човек, който изведнъж, без никакъв преход преминава към пълни самопризнания. Не, Данглар, не става. Липсват ми светлосенките.

Адамсберг шумно обърна една от страниците на вестника.

— Тоест? — попита Данглар.

— Започваме отначало. Баронът ни хвърля прах в очите. Прикрива някого, най-вероятно дъщеря си.

— Която ще позволи да опандизят баща й?

Адамсберг обърна нова страница на вестника. Данглар не обичаше комисарят да му чете вестника, защото му го връщаше смачкан и разбъркан и после по никакъв начин не можеше да го оправи.

— Може и да позволи — отвърна Адамсберг. — Има такава практика в средите на аристокрацията. Главното е, че заради възрастта си старецът ще получи лека присъда. Повтарям, нямаше светлосенки. Обратът е твърде очебиен, в живота така не става. Значи има измама, на едно или друго място.

Умореният Данглар изпита внезапно желание да грабне доклада си и да го захвърли. И да изтръгне вестника от ръцете на Адамсберг, който небрежно го съсипваше. Истински или не, ама ще трябва да проверява тъпите самопризнания на барона само заради неясната интуиция на комисаря. Интуиция, която според Данглар приличаше на една примитивна раса безкраки мекотели с прозрачни тела, които плаваха на повърхността на водата и дразнеха, дори отвращаваха точния и строен ум на капитана. Ще трябва да проверява, защото тази безкрака интуиция твърде често се оказваше точна по силата на неизвестно каква пророческа дарба и в противовес и на най-изтънчената логика. Дарба, която от успех на успех бе довела Адамсберг тук, на тази маса, на този пост, превърнала го бе в нелеп и занесен шеф на Криминалната бригада на XIII район. Дарба, която самият Адамсберг отричаше, наричайки я просто познаване на хората и на живота.

— Не можахте ли да ми го кажете по-рано? — попита Данглар. — Преди да напиша целия този доклад?

— Едва нощес се сетих — отвърна Адамсберг и шумно затвори вестника. — Докато мислех за Рембранд.

Бързо сгъна вестника, смутен от някакво остро неразположение, което го обхвана внезапно, все едно че котка бе скочила на гърба му с извадени нокти. Изпита усещане за удар, за тежест в гърдите, тилът му се изпоти въпреки студа в кабинета. Сигурно щеше да му мине, вече му минаваше.

— Ами тогава — подзе Данглар, докато си прибираше доклада — ще трябва да останем тук и да се хващаме за работа. Няма друг начин.

— Мордан ще поеме случая, когато заминем. Ще се справи. Докъде стигнахме с Квебек?

— Префектът очаква отговора ни утре в четиринайсет часа — отговори Данглар с набръчкано от тревога чело.

— Чудесно. Съберете осемте командировани в десет и трийсет в Капитула.

Комисарят замълча, после добави:

— Данглар, не сте длъжен да идвате.

— Така ли? След като префектът сам е направил списъка на участниците? И аз съм начело?

Точно в този момент Данглар по нищо не приличаше на един от най-изтъкнатите членове на Криминалната бригада. Страхът и студът го бяха лишили от обичайното му достойнство. Грозноват и недоправен от природата — според собствените му думи, — Данглар разчиташе на безупречната си елегантност, чрез която да компенсира неоформените си черти и свлечените си рамене, както и да придаде известен английски чар на дългото си отпуснато тяло. Днес обаче опънатата му физиономия, нагъчканият му във ватено яке торс и покритата му със скиорска шапчица глава обричаха на провал всеки опит за постигане на стил. Още повече че шапчицата — явна собственост на някое от петте му деца — бе украсена с помпон, който, макар и отрязан от Данглар в самата си основа, бе запазил нещо от нелепата си червена разцветка.