Фред Варгас - Ветровете на Нептун

Четвъртият пристъп го изненада час по-късно на няколко крачки от дома му, докато вървеше по булевард Сен Пол. Сгъна се на две, подпря се на уличния фенер и замръзна, шибан от вятъра на опасността. Затвори очи, зачака. Не мина и минута, и вече бавно повдигаше глава, разкършваше рамене, раздвижваше пръсти в джобовете си, за четвърти път обхванат от онзи смут, който торнадото оставяше след себе си. Смут, от който очите му се пълнеха със сълзи, покруса без име.

А името му трябваше. Името на това изпитание, на това безпокойство. Защото този ден, който бе започнал така обикновено с всекидневното му влизане в сградата на Криминалната бригада, завършваше по необичаен начин — комисарят се чувстваше променен, разтърсен, неспособен да посрещне рутината на утрешния ден. Нормален човек сутринта, изваден от равновесие вечерта, блокиран от изригнал в краката му вулкан — огнена паст, разтворила се над непонятна загадка.

Отдръпна се от фенера и огледа наоколо, както би направил на местопрестъпление, на което жертвата би бил той самият — търсеше знак, който да му разкрие името на изненадалия го в гръб убиец. Отдалечи се на около метър и застана точно там, където се намираше в момента на рейда. Погледът му обходи пустия тротоар, тъмната витрина на магазинчето вдясно, рекламното пано вляво. Нищо друго. Само един осветен зад стъклената си рамка афиш ясно се виждаше в нощта. Ето значи последното, което бе мярнал преди нападението. Разгледа го. Беше репродукция на класическа картина, пресечена с обява: Академичните художници на XIX век. Временна изложба. Гран Пале. 18 октомври — 17 декември.

На картината бе изобразен мускулест мъж със светла кожа и черна брада, удобно разположил се в широка мида насред океана и заобиколен от наяди. Адамсберг се съсредоточи за миг в този образ, без да разбира кое в него би могло да предизвика щурма, кое го свързваше с разговора му с Данглар, със стола му в кабинета или със запушеното помещение на Дъблинските води. Защото човек не преминава от нормалност към хаос само с едно щракване на пръстите. Необходим е преход. И тук като в случая Ернонкур му липсваха светлосенките, липсваше му мостът между бреговете на сянката и светлината. Въздъхна безпомощно и прехапа устни, взирайки се в нощта, в която бродеха празни таксита. Вдигна ръка, качи се в едно и даде на шофьора адреса на Адриен Данглар.

Наложи му се да звъни три пъти, преди замаяният от съня Данглар да дойде да му отвори. Капитанът се сепна при вида на Адамсберг, чиито черти сякаш бяха станали по-отчетливи — по-извит нос и по-изопнати бузи под изпъкналите скули. Обикновено комисарят се отпускаше толкова бързо, колкото се напрягаше. Не и този път. Данглар бе прекрачил чертата, знаеше това. Откакто го бе направил, премисляше вероятността от сблъсък, може би от някое конско. Или от наказание? Или от нещо по-лошо? Неспособен да възпре талазите на своя песимизъм, капитанът бе предъвквал възходящите си страхове през цялата вечеря, опитвайки се да не ги показва пред децата, както и да не споделя с тях проблема с левия мотор. Успя, като им разказа поредния анекдот за лейтенант Ретанкур, който истински ги разведри, особено с обстоятелството, че тази едра жена — като че ли нарисувана от Микеланджело, който, независимо от гения си, не е бил най-вещият в изобразяването на женското тяло и неговата гъвкава неуточненост — носеше името на едно нежно диво цветенце. Виолетка. През този ден, докато разговаряше тихичко с изживяващата тежък сантиментален период Елен Фроаси, Виолет бе придружила една от фразите си със солиден удар върху блокиралата от пет дни фотокопирна машина, която незабавно проработи.

Един от близнаците на Данглар попита какво би станало, ако Ретанкур бе цапардосала вместо машината главата на Елен Фроаси. Дали тогава мислите на тъжната Елен биха тръгнали в правилната посока? Можеше ли Виолет да въздейства на хората и вещите, като например ги натиска? И децата взеха да натискат копчетата на разваления телевизор, за да изпробват собственото си могъщество — Данглар разреши само по едно натискане, — но образът не се появи на екрана, а най-малкият си удари пръста. Щом децата си легнаха, тревогата отново го понесе из черните селения на предчувствията.

Озовал се лице в лице с началника си, Данглар се зачеса по гърдите в знак на илюзорна самозащита.

— Бързо, Данглар — прошепна Адамсберг, — трябвате ми. Таксито чака долу.

Изтрезнял от това бързо възстановяване на мира, капитанът пъргаво навлече сако и панталон. Адамсберг явно не му се сърдеше за избухването, то вече бе забравено, погълнато от прословутата му снизходителност или от обичайното му безгрижие. За да дойде комисарят да го търси посред нощ, значи, че бе извършено поне убийство.