Фред Варгас - Ветровете на Нептун

И изведнъж усети същата онази студена пот да се отлага на тила му, същото тревога да стяга сърцето му, същата котка с извадени нокти да се мята на раменете му. Приведе се и внимателно остави чашката на масата. Втори пристъп през последния час, непознато неразположение, като неочаквано посещение на чужд човек, задвижило алармата. Наложи си да се изправи, да се раздвижи. Като не се смятат шокът и потта, тялото му се държеше нормално. Прекара ръце по лицето си, опъна кожата си, разтри тила си. Някакъв дискомфорт, нещо като конвулсивна защитна реакция. Сигнал за бедствие, усещане за заплаха и отговорът на тялото му. Сега си бе възвърнал подвижността, но в душата му все още се стелеше някаква неизразима печал, нещо като мътно утаечно вещество, останало на брега след прилива.

Допи кафето си и подпря брадичката си с ръка. Много пъти му се бе случвало да не се разбира, но за пръв път излизаше от себе си. За пръв път отстъпваше мястото си, макар и за няколко секунди, на пътник без билет, тайно промъкнал се на борда на съществото му и хванал руля. В това бе напълно уверен — на борда му имаше нелегален пътник. Всеки здравомислещ човек би изтъкнал нелепостта на подобно твърдение и би предложил обикновено прилошаване и начало на грип. Но Адамсберг долавяше нещо съвсем друго, долавяше краткотрайното посещение на опасен непознат, който не му мислеше доброто.

Отвори шкафчето си и извади стари кецове. Този път нямаше да е достатъчно да походи и поблее. Трябваше да тича, с часове, ако се налага, право към Сена, после покрай нея. И докато тича, да заблуди преследвача си, да го пусне във водите на реката или, защо не, по следите на някой друг.

Изтощен, преоблечен и изкъпан, Адамсберг реши да вечеря в „Черните води на Дъблин“ — мрачна пивница, чиято шумна атмосфера и възкисела миризма често бяха прекъсвали разходките му из парижките улици. Мястото, населено изключително с ирландци, от чийто език не разбираше ни дума, имаше едно уникално предимство — то предлагаше колкото ви душа иска човешко присъствие и неспирен брътвеж, съчетани с абсолютна самота. Тук всичко му бе познато — „неговата“ маса, лепкава от разлятата бира, наситеният с мирис на гинес въздух и сервитьорката Енид, на която поръча свинска пържола и картофи. Енид сервираше месото с антична дълга калаена вилица с излъскана от употреба дървена дръжка и три неравни зъбци — прибор, който харесваше на Адамсберг. Комисарят я наблюдаваше как поставя пържолата в чинията, когато нелегалният пътник отново изникна с грубостта на изнасилвач. Този път му се стори, че е предугадил нападението част от секундата преди началото му. Сви юмруци върху масата и се опита да се противопостави на натрапника, като напрегна тялото си, призова други мисли, представи си червените листа на канадските кленове. Не помогна — неразположението го връхлетя като торнадо, което опустошава всичко по пътя си, бързо, неустоимо и яростно. След което небрежно захвърли плячката си и продължи нататък.

Когато успя да разтвори пръсти, Адамсберг сграбчи вилицата и ножа, но се оказа неспособен да докосне чинията си. Мъката, отложила се в душата му след торнадото, му убиваше апетита. Извини се на Енид, излезе на улицата и колебливо потегли нанякъде. За миг си спомни за болния си чичо, който се свиваше на топка в нишата на една пиренейска скала и чакаше кризата да отмине. Когато камъкът погълнеше треската, старият човек се разгъваше и се връщаше към живота. Адамсберг се усмихна. Нямаше да намери в този огромен град бърлога, в която да се сгуши като мечка и да схруска нашественика си с парцалите. Впрочем в този момент натрапникът може би се бе нахвърлил върху някой ирландски клиент.

Приятелят му Ферез, психиатърът, сигурно би се опитал да анализира механизма на проникването. Да долови скритото объркване, непризнатото притеснение, което като някой затворник внезапно бе разтърсило веригите си. С грохот, който предизвикваше потене и гърчове, с рев, който го караше да превива гръб. Ето какво би казал Ферез с онази лакома загриженост, която проявяваше в по-необичайните случаи — би го попитал за какво е говорел, когато първата котка с остри нокти бе скочила отгоре му. Може би за Камий? Или за Квебек?

Адамсберг поспря на тротоара и зарови в паметта си, опитвайки се да си спомни какво точно казваше на Данглар, когато потта бе избила по врата му за пръв път. Да, Рембранд. Говореше за Рембранд, за отсъствието на светлосенки в поведението на барона. Тогава се случи. Доста преди да се сдърпат за Камий и за Канада. Освен това би трябвало да обясни на Ферез, че никога досега на раменете му не е скачала бясна котка, каквито и неприятности да е имал. Че ставаше дума за нещо ново, невиждано, нечувано. Че обстоятелствата и местата на набезите бяха различни и липсваше всякакъв свързващ ги елемент. Какво общо можеше да има между симпатичната Енид и заместника му Данглар, между масите на „Черните води“ и дъската за обяви? Между тълпата в пивницата и самотата в кабинета? Нищо общо. Дори умник като Ферез не би открил някаква прилика. И не би повярвал, че на борда се е качил нередовен пътник. Комисарят приглади косите си, потърка ръцете и бедрата си, сглоби тялото си. После продължи пътя си, прибягвайки до средствата, които обикновено му даваха сила — спокойно крачене, далечно наблюдение на минувачите, свободно плаващи мисли.