Фред Варгас - Ветровете на Нептун

— Аз.

— А кой я проследи? Кой я откри? И ви даде адреса й в Лисабон? Вие ли? Или аз?

Адамсберг стана и затвори вратата на кабинета. Данглар винаги бе обожавал Камий, помагаше й и бдеше над нея като над произведение на изкуството. В това отношение нищо не можеше да се направи. Само че въпросното закрилническо усърдие зле се вписваше в бурния живот на комисаря.

— Вие — отвърна той спокойно.

— Точно така. Значи ме засяга.

— По-тихо, Данглар. Чувам ви, не е нужно да крещите.

Този път особената нотка в гласа на Адамсберг като че ли подейства. Също като лекарствен препарат гласът на комисаря проникваше в опонента и отпускаше мускулите му, пораждаше у него чувство на ведрост и удоволствие или пък го упойваше напълно. Лейтенант Воазне, който бе завършил химия, често споменаваше за това загадъчно явление в Клюкарника, но нито той, нито някой друг бе успял да установи какво точно успокоително вещество се съдържаше в гласа на Адамсберг. Бабина душица? Пчелно млечице? Восък? Смес от трите? Данглар снижи тона.

— И кой — продължи той по-тихо — хукна да я гони в Лисабон и провали всичко за няма и три дни?

— Аз.

— Вие. Пълен абсурд.

— Който не е ваша работа.

Адамсберг се изправи, разтвори пръсти и пусна чашата в кошчето, точно в центъра. Все едно че стреля, все едно че се прицелва. След което излезе от стаята с равна крачка, без да се обръща.

Данглар стисна челюсти. Знаеше, че е прекрачил границата, че е навлязъл твърде навътре в забранените земи. Но след месеци неизразено неодобрение и притеснен заради историята с Квебек той не бе успял да отстъпи навреме. Потърка бузи с грубата вълна на ръкавиците си, колебливо претегляйки месеците на тежко мълчание, на лъжа, може би на предателство. Добре беше направил. Или зле? Погледът му попадна върху разгънатата на масата карта на Квебек. Защо ли се коси? След седмица ще е мъртъв, Адамсберг също. Скорци, погълнати от турбината, пожар в левия мотор, експлозия над Атлантика. Грабна бутилката и пи направо от гърлото. После вдигна телефона и набра номера на техника.

Адамсберг срещна Виолет Ретанкур при кафемашината. Изчака най-якият от лейтенантите му да измъкне чашата си изпод цицките на апарата — машината напомняше на комисаря дойна крава, сгушена в Криминалната бригада и бдяща над тях като мълчалива майка, заради което и я обичаше. Ретанкур се изниза, щом го видя. Това е положението, каза си Адамсберг, днес никой не ме харесва.

Днес или не днес, но лейтенант Ретанкур беше рядък случай. Адамсберг нямаше в какво да укори тази внушителна жена — трийсет и пет годишна, метър и седемдесет и девет, колкото могъща, толкова и умна, а и способна, както твърдеше самата тя, да преобразува енергията си, в каквото пожелае. И наистина, разнообразните средства, които Ретанкур бе използвала за една година с впечатляващо умение, я бяха превърнали в един от стълбовете на Бригадата, в нейна многофункционална бойна машина, подходяща за всякакъв терен — мисловен, тактически, административен, боен. Само че Виолет Ретанкур не го обичаше. Не проявяваше враждебност, просто го избягваше.

Адамсберг взе чашката си с кафе, потупа машината в знак на синовна признателност и се върна в кабинета си, не особено впечатлен от избухването на Данглар. Нямаше намерение с часове да утешава Данглар било във връзка с боинга, било във връзка с Камий. Би предпочел само да не бе научавал, че Камий е в Монреал, което не знаеше и което донякъде разваляше удоволствието му от разходката до Квебек. Би предпочел да не оживяват образите, които бе заровил извън обсега на очите си, в сладникавата тиня на забравата, заглеждайки ъглите на челюстите, заличавайки детските устни, зацапвайки в сиво-бялата кожа на тази дъщеря на Севера. Би предпочел да не оживява любовта, която безшумно се разпадаше пред многобройните пейзажи, които му предлагаха другите жени. Истинска мания на крадлив любител на недозрели плодове, която, естествено, обиждаше Камий. Често я бе виждал да запушва уши с ръце след някой от набезите му, сякаш мелодическият й любовник бе почегъртал с пръсти по черната дъска, въвеждайки дисонанс в деликатната й партитура. Камий беше музикантка, което обясняваше нещата.

Адамсберг седна напреки на стола и задуха кафето си, загледан в дъската, върху която бяха закачени докладите, спешните задачи и в центъра — целите на командировката в Квебек. Три листа, грижливо закрепени един до друг с три червени кабари. Генетически отпечатъци, пот, пикня и компютри, кленови листа, гори, езера, канадски елени. Утре ще подпише командировъчните и след седмица ще отлети. Усмихна се и отпи от кафето, успокоен и почти щастлив.