Мелиса Круз - Ветровете на Салем

— О, боже! — каза Фрея.

Тя взе кошницата си и те бързо тръгнаха през поляната.

Докато вървяха заедно, Джеймс я разпитваше за нея и Фрея му разказа как един ден се беше появила пред къщата на Пътнам.

— Вие нямате семейство? — попита той.

— Не си спомням семейство си. Мисис Пътнам смята, че съм била болна от едра шарка и затова съм загубила паметта си.

— Това наистина е много тъжно. Да загубиш паметта си, означава да загубиш своята идентичност.

— Аз съм момиче с късмет — каза Фрея. Казваше го толкова често, че вече почти си вярваше.

— Семейство Пътнам ме приютиха в своя дом и тук съм си вкъщи. Какво мислите за Салем, Мистър Брустър?

— Моля, наричайте ме Джеймс.

— Джеймс — каза Фрея с усмивка.

— Това е… интересно — каза той. — Преди да дойдем в Салем, заедно с Брукс живеехме в Европа. Ние сме природоизпитатели и често отиваме в гората, където изучаваме растенията и животните, различните аспекти на природата, с една дума — занимаваме се с наука.

— О, боже! — отвърна Фрея — Не мисля, че Преподобния би искал да чуе това.

— Ето защо, аз мога да споделя с вас тази наша малка тайна, нали? — усмихна се Джеймс.

— Разбира се — кимна Фрея. Това, че беше споделил нещо толкова опасно с нея, я накара да се почувства облекчена. Макар че имаше Мърси, тя осъзна колко самотна е била до този момент. Колкото и близки да бяха, тя не мислеше, че Мърси ще разбере истинския смисъл на нейната дарба. Джеймс й се усмихна и тя също му се усмихна, като през цялото време си мислеше колко красив е той. Ако го беше видяла в съда, преди да види Нейт, чувствата й щяха да са насочени именно към него. Но сега сърцето й беше изпълнено изцяло с усещането за Мистър Брукс. Тя беше благодарна за неговата любезност и мъдрите думи, които й напомняха за света извън Салем. Слънчевите лъчи вече си пробиха път през облаците и стана по-топло. Тя отмести назад качулката си и намести шапката си, като все още се усмихваше на Джеймс.

— А, ето я! — каза той.

Ани седеше в тревата край реката, опряла гръб на един камък. Мърси беше приклекнала до нея, като придържаше глезена на момичето. Беше сложила болния й крак върху бедрото си. Ани не носеше нищо друго от дрехите си, освен полата и долната си риза. Къдравата й кафява коса се спускаше свободно и се разпиляваше около гърдите й.

Мърси беше измила калта от вълнения корсет и долната шапка на момичето и ги беше оставила на един храст, за да изсъхнат на слънцето. Беше свалила обувките й и ги беше провесила на едно дърво, за да се сушат.

— Фрея, моята Фрея! — изплака Ани, когато ги видя да идват с Джеймс.

Джеймс се обърна с гръб, за да не притеснява младата дама.

— Не се притеснявай, Джеймс — каза Мърси. — Ани е малко момиче.

Мърси искаше да може да вижда обекта на своите чувства, а не да гледа само гърба му, въпреки че той също беше много привлекателен.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Бихте ли се обърнали! — почти му заповяда тя.

Младежът нямаше никакъв избор.

Фрея беше коленичила до Мърси и Ани.

— Изглеждаш изплашена — каза тя на момичето.

Тя започна да хлипа.

— Толкова много съжалявам, Фрея. Обещавам да не падам повече. Обещавам!

— Ти винаги падаш, нали? Би трябвало да ти дадем бастун — смъмри я Мърси.

— Не! — изскимтя Ани.

Фрея гледаше момичето. Ани беше трудно дете. Тя често се измъкваше от задълженията си, свързани с грижите за майка й или братята и сестрите й, за да може да прекарва повече време с Фрея и Мърси. Може би се възмущаваше, че е най-голямото дете в семейството и на плещите й лежат толкова много отговорности. Но така стояха нещата и Ани трябваше да знае своите задължения, мислеше си Фрея. Никой не се радваше на съдбата й, но те всички се опитваха да й помагат.

Ани имаше навик да се наранява по различни начини или имаше проблеми с баща си, а Фрея и Мърси трябваше да я пазят и защитават, дори и понякога да казваха по някоя безобидна лъжа. Ан им благодареше, като им обясняваше колко се страхува от баща си, но в същото време колко много го обича, уважава и почита. Фрея я харесваше, но едновременно с това я и съжаляваше. Понякога хващаше Ани да я гледа по странен начин, който определено мъничко я изнервяше. Може би Ани беше още малка и животът й със сигурност не беше лесен с майка — винаги болна, и с баща, който се държеше строго и сурово почти през цялото време. Те имаха много, всичко, от което се нуждаеха, но някак си никога не им беше достатъчно. В тази къща нямаше никаква топлина.