Джордж Мартин - Планетата на ветровете

Бурята бушува почти през цялата нощ. Момичето лежеше будно, наострило слух под парцаливото вълнено одеяло в широкото легло, което делеше с майка си. Дъждът плющеше постоянно и настойчиво по тънките дъски, от които бе скована бараката: понякога се чуваше далечният екот на гръмотевиците, а когато проблясваха светкавици, светлината им проникваше между цепнатините на щорите и озаряваше миниатюрната стая. Ала угаснеха ли, стаята се потапяше отново в мрак.

Момичето долавяше и капещите по пода дъждовни капки и знаеше, че таванът е започнал да пропуска. Водата щеше да превърне отъпканата земя в кал и майка й щеше да се ядоса, но нищо не можеше да се направи. Майка й нямаше опит в запълването на покриви, а не можеха да си позволят да извикат майстор. „Някой ден — често казваше майка й — тази паянтова барака ще рухне под напора на бурята. И тогава двамата с теб най-сетне ще идем да видим баща ти.“ Момичето не помнеше добре баща си, но майка й често говореше за него.

Капаците се разтърсиха от поредния порив на вятъра и момичето уплашено се заслуша в страховитото поскърцване на дърво и плющенето на насмолената хартия, която служеше за прозорец. Майка й спеше безгрижно. Бурите бяха чести и майка й винаги ги проспиваше. Момичето се боеше да я събуди — майка й беше избухлива и не обичаше да я будят заради нещо толкова дребно, като уплахата на едно малко момиче.

Стените заскърцаха отново, почти едновременно удари гръм и небето се раздра от светкавица. Детето потрепери под одеялото — чудеше се дали това няма да е нощта, в която ще идат да видят баща й.

Но не беше.

Най-сетне бурята утихна и дори дъждът спря. В стаята се възцари мрак и тишина.

Момичето се пресегна и бутна майка си по рамото.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Бурята спря, мамо — рече момичето.

Едва тогава жената кимна и се надигна.

— Облечи се — рече тя на момичето, докато тършуваше за дрехите си в тъмнината. До зазоряване имаше поне още час, но сега най-важното бе бързо да слязат на брега. Детето знаеше, че бурите потапят малките рибарски ладии, забавили се в открито море или дръзнали да скитосват надалеч, а понякога и големи търговски кораби. Ако излезеш на брега веднага след буря, можеш да намериш какви ли не изхвърлени на пясъка предмети, всякакви неща. Веднъж дори намериха нож с нащърбено острие и с парите от продажбата му се храниха до насита цели две седмици. Но искаш ли да се снабдиш с хубави неща, не трябва да се отдаваш на леността си. Ленивият ще чака зазоряване и няма да намери нищо.

Майка й преметна през рамо празната платнена торба, в която прибираше придобивките. Роклята на момичето беше снабдена с големи джобове. Жената взе дълга тояга с резбована дървена кука на единия край — в случай че зърнат нещо да плува извън обсега им във водата.

— Побързай, дете — тросна се тя. — Не се мотай.

Брегът беше студен и тъмен, от запад духаше постоянен, смразяващ костите вятър. Не бяха сами. Пред тях вече имаше трима или четирима, които вървяха по мокрия пясък и оставяха пълни с морска вода следи. От време на време някой от тях спираше да разгледа нещо. Единият носеше фенер. Те също имаха някога фенер, когато баща й бе още жив, но по-късно се наложи да го продадат. Майка й често се оплакваше от загубата му. Тя не виждаше в мрака така добре, като дъщеря си, и понякога се спъваше или пропускаше неща, които трябваше да забележи.

Както винаги, се разделиха. Момичето пое покрай брега на север, а майката се отправи на юг.

— Ще свърнеш обратно призори — нареди майка й. — Имаш работа. Изгрее ли слънце, на брега няма да остане нищо.

Детето кимна и забърза към брега.

Тази нощ уловът беше оскъден. Момичето вървя дълго покрай морето, вперило поглед в земята. Обичаше да намира разни неща. Ако се прибереше с къс метал или може би зъб от сцила, дълъг колкото ръката й, закривен, пожълтял и страховит, може би майка й щеше да й се усмихне и да й каже, че е добро момиче. Но това не се случваше често. В повечето случаи майка й й се караше, задето е толкова вятърничава, или й задаваше глупави въпроси.