Мелиса Круз - Ветровете на Салем

Отново всички в залата ахнаха и след това започнаха пак да говорят помежду си.

— Ред! — извика съдията.

Залата утихна. Гудуайф Фейт Пъркинс се усмихваше и се чувстваше възмездена. Гуди Браун беше наистина лъжкиня, но това не я правеше точно вещица. В крайна сметка, самата тя също беше преувеличила с историите за бебето и за свинята.

Съдията обяви своята присъда като обвини и двете жени. Единственото престъпление тук, обобщи той, беше липсата на разбирателство между съседите, алчност и загуба на време. Заседанието беше закрито.

Докато Фрея следваше тълпата, която излизаше навън на свежия въздух от пристанището, сърцето й почти щеше да изскочи при мисълта за младия Мистър Брукс, който я беше погледнал толкова предизвикателно. И тя беше направо поразена — сякаш всяка фибра в тялото й започна да вибрира от погледа му. Забеляза, че Мистър Пътнам разговаряше с Мистър Брукс и с още един млад мъж до каретата. Нещо проблесна в спомените й за миг и тя видя Мистър Брукс в ленената си риза, отворена на врата, където кожата му беше загоряла от слънцето, а ръцете му бяха обвити около кръста й, придърпвайки я към себе си. После всичко изчезна.

— Ето къде си! — каза Мърси.

— Да — отговори Фрея отнесено.

Стояха в сянката на една сграда и Мърси проследи погледа на Фрея към Томас и двамата младежи.

— Боже мой! Ето го! — каза Мърси.

— Кой? — попита Фрея.

— Моят прекрасен младеж! Този, за когото ти разказах — с тъмната коса и зелените очи.

Фрея погледна с паника към своята приятелка.

— Свидетелят? — попита тя. — Натаниел Брукс?

Мърси се засмя.

— Не, не, другият — неговият приятел, Джеймс Брустър. Не е ли прекрасен?

Фрея се усмихна с облекчение.

Джеймс Брустър вдигна очи, погледна към нея и й намигна.

Какво нахалство!

Дори и отдалеч Фрея можеше да види, че зелените очи на Джеймс Брустър светеха с жълти отблясъци, както при любопитните котки. Косата му беше тъмна, точно както я описа Мърси, но със светли пясъчнокафяви оттенъци, докато Натаниел имаше гарвановочерна коса.

— Видя ли това? — изумено попита Фрея.

— Да видя какво?

— Нищо. — Фрея разтърси невярващо глава и потисна усмивката си. Животът със сигурност беше станал много по-интересен, след като зърнаха двамата млади мъже.

Мърси предложи ръката си на Фрея.

— Да тръгваме ли?

Фрея кимна и двете момичета прекосиха улицата.

— Не се отчайвайте, мои братя и сестри, защото в църквата има истински светци — това проповядваше Преподобния Париш от своя амвон. Тук той леко кимна към мистър Томас.

Днес беше ден за лекция, винаги по обедно време в четвъртък, и Преподобния даваше една от своите нескончаеми, безмилостни и наказателни проповеди. Псалмите вече бяха изпети в обичайния, монотонен и безжизнен стил, а гласовете на енориашите отекваха след гласа на дякона. Точно сега Париш говореше за дявола, който се опитваше да проникне в църквата и как всеки трябваше да се посвети на делото Божие. Париш винаги намираше начин да накаже своите енориаши.

— Църквата се състои от добро и зло и прилича на една градина, в която има както цветя, така и плевели…

Дългата черна коса на Париш се спускаше свободно над раменете му, докато говореше за дявола. Имаше големи кафяви бадемови очи и дълъг, орлов нос. Беше симпатичен мъж, но разочарованията му го караха да изглежда грозен. Беше изпълнен със злоба, особено към новите търговци, които бяха успели в развитието на своя бизнес, а самият той се беше провалил в Барбадос, преди да дойде в Ню Инглънд. Томас Пътнам беше открил съюзник в лицето на Преподобния — и двамата не харесваха новите бизнесмени в град Салем. Гласът му се извиси и почти трепереше, когато помощникът му започна да се разхожда напред-назад покрай редовете и с пръчка ръчкаше хората, които дремеха, а с едно перо гъделичкаше под брадичката жените, които нервничеха.

— Тук може да открием и добри хора, да — и Преподобния отново погледна към Томас, капитан Балкон, а след това към мистър Ингерсол — собственикът на таверната, които седяха на първата редица, — дори много добри. Но има и лоши хора, които можем да открием тук, да, от най-лошите. — Той погледна към тавана, сякаш търсеше точно определен виновник за наличието на тези лоши хора, надявайки се, че те сами ще се сетят кои са.

Фрея и Мърси стояха на един от балконите до стената с децата на Пътнам, подредени до тях. Първа беше малката Ан, после останалите — от по-високите към по-ниските. Ан тайно протегна ръката си към Фрея. Тя я стисна здраво, за да даде увереност на младото момиче.