Мелиса Круз - Ветровете на Салем

— Мис Бошан, опасявам се, че аз трябва да…

— Фрея, името ми е Фрея.

— Тогава да бъде Фрея — нежно изрече той.

Тя искаше да остане в ръцете му по-дълго време, за да чуе какво иска да й каже. Но независимо, че не харесваше Салем, тя все още живееше тук и трябваше да спазва правилата. Затова със съжаление се отдръпна от прегръдката му, преди той да успее да довърши това, което беше започнал да казва.

— Аз се чувствам по същия начин… — Тя разтърси глава и се огледа наоколо в безлюдната гора.

Той кимна и я освободи от прегръдката си. Разбираше правилата по същия начин, както и тя.

Фрея се изкачваше по скърцащите стълби към кабинета, като държеше свещника високо в ръката си, за да вижда по-ясно къде стъпва. Мистър Пътнам искаше да я види веднага след като свърши работата си. Колкото повече Мърси й казваше да не се притеснява, толкова повече Фрея се тормозеше. Никога досега не беше викана от мистър Пътнам в този кабинет. Със сигурност беше направила нещо лошо.

И нямаше чак толкова да се замисля — веднага се сети поне за няколко прегрешения, които беше направила. Може би някой я беше видял заедно с Нейт в гората предишната седмица и я беше издал на господаря й. Със сигурност щеше да бъде наказана — ако изобщо на Мистър Пътнам му се занимаваше с нейните прегрешения. Какво от това, ако я подозираше във вещерски умения? Дали господарката беше споменала пред него за способностите й и лечебния ефект, който бяха оказали върху нея? Какво би се случило, ако тя беше такава?

Стоеше пред вратата и си позволи тайно да погледне през една пролука в дървото. Видя мъждукащата светлина от свещта и разбра, че Томас беше вътре и я чакаше. С трепереща ръка събра полите си, оправи шапката си, после вдигна глава и почука на вратата толкова тихо, сякаш се страхуваше да не събуди всички в къщата.

Чу как той се прокашля:

— Влез!

— Мистър Пътнам — изрече тя веднага, след като затвори вратата. Поклони се, въпреки че той не гледаше към нея.

Томас седеше зад бюрото си и пишеше спокойно. За миг хвърли поглед към нея, докато потапяше химикалката в мастилницата, след това продължи да пише.

— Фрея — каза той, — дай ми минута.

Духна върху листа, за да изсъхне мастилото. Лицето му беше безизразно и тя напразно се мъчеше да разчете нещо по него. Ръката й продължаваше да държи свещника. Мистър Пътнам я погледна и присви очи и кимна настрани.

— Може да оставиш свещника там.

Фрея пристъпи към малката масичка встрани, постави го там и се върна на мястото си в средата на стаята, кръстосала ръце върху престилката си.

— Може да ме погледнеш — каза той.

Фрея повдигна брадичката си, но не твърде гордо, за да не провокира по-сурово наказание. Очите й срещнаха тези на Томас. Погледът му беше пронизващ, а очите му бяха сини и студени.

Той плесна с ръце.

— Имам добри новини! — възкликна той.

— Добри? — повтори тя изненадано. Не беше подготвена за това. Очакваше своето пропъждане от фермата и изобщо не се надяваше господарят й да е в толкова добро настроение, нито пък да бъде първата, която научава новините — добри или каквито и да са.

Томас сви рамене.

— Аз самият бях изненадан! — Погледът му се спусна и огледа тялото й. Тя се почувства малко като стока за продан, но той се усмихна. — Добре, за да минем направо към същността на нещата, трябва да поговорим — и той отново се усмихна. — Мистър Натаниел Брукс поиска ръката ти.

Фрея онемя. Известно време стоя като втрещена, но намери начин да потисне чувствата, които бушуваха у нея. Искаше да изтича надолу по стълбите, да събуди Мърси и да й сподели невероятната новина веднага. Опита се да скрие усмивката си и устните й се извиха в гримаса.

— Защо, защо… — несполучливо се опитваше да отговори тя, докато Томас я наблюдаваше. — Не зная какво…

— Не трябва да казваш нищо — прекъсна я той. — Това е най-хубавото нещо, което може да се случи както на теб, така и на мен. Може би в момента ти изглежда като нещо неприятно — ти все още си момиче, но в същото време израстваш и се превръщаш в млада жена — това означава, че скоро ще станеш богата, малка съпруга. Радвам се за теб.

Явно беше успяла да прикрие чувствата си доста умело. Това беше добра новина за нея. Не можеше да спре да мисли за Нейт, откакто я беше погледнал за първи път, както не можеше да забрави и за прегръдката му в гората. Какво облекчение беше да разбере, че повече нямаше нужда да прикрива чувствата си, щом той беше поискал ръката й!