Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

За да се компенсират железниците за допълнителните разходи, необходими за „смекчаване на процеса на преобразуване“, се налагаше за период от пет години мораториум върху плащането на лихви и главници по всички железопътни облигации, подсигурени и неподсигурени, конвертируеми и неконвертируеми.

За да се съберат средствата за персонала, който да приложи тези директиви, на щата Колорадо се налагаше специален данък, „тъй като този щат единствен е в състояние да помогне на по-нуждаещите се щати да понесат удара от критичното положение на нацията“, като данъкът представляваше пет процента от продажбите на едро на индустриалните концерни в Колорадо.

Никога не си беше позволявала вик като този, който се изтръгна от нея, тъй като смяташе за своя гордост това, че винаги го овладяваше сама. Но видя един мъж на няколко крачки, не забеляза, че е парцалив скитник, и извика, защото това беше апел към разума, а той беше човешко същество:

— Какво ще правим?

Скитникът се усмихна тъжно и вдигна рамене:

— Че кой е Джон Голт?

Не „Тагарт трансконтинентал“ стоеше в огнището на ужаса в ума й, нито пък мисълта за Ханк Риърдън, разпънат на дибата на инквизицията — мислеше за Елис Уайът. Изличавайки всичко друго, което изпълваше съзнанието й, без да оставя нито място за думи, нито време за чудене, като крещящ отговор на въпросите, които не беше започнала да задава, стояха две картини: неумолимата фигура на Елис Уайът пред бюрото й, която казваше: „Сега е във ваша власт да ме унищожите, може и да се наложи да си тръгна, но ако го направя, ще се уверя, че ще завлека и всички ви със себе си“, и буйството в тялото на Елис Уайът, когато разби чаша в стената.

Самото осъзнаване на тези картини я остави с чувството, че се приближава някакво немислимо бедствие и че тя трябва да го изпревари. Трябваше да намери Елис Уайът и да го спре. Не знаеше какво трябва да предотврати, знаеше само, че трябва да го спре.

И понеже знаеше — независимо дали лежи смазана под руините на сграда или е разкъсана от взрив при бомбардировка — докато е още жива, знаеше, че действието е най-важното задължение на човека, независимо какво чувства — тя беше в състояние да изтича на перона, да се изправи срещу началника на гарата, след като го намери, да му нареди „Задръж номер петдесет и Седем за мен!“, сетне да изтича до уединението на една телефонната кабина в мрака, отвъд края на перона, и да даде на оператора номера в къщата на Елис Уайът.

Стоеше, притисната до стената на кабината, със затворени очи, и слушаше мъртвото дрънчене на метал — звукът на звънец, който се обаждаше някъде. Не последва отговор. Звънецът продължаваше да се чува като внезапни спазми, като свредел, който преминаваше през ухото и през тялото й.

Тя стискаше слушалката без да забелязва, сякаш това все пак беше някаква форма на контакт. Искаше й се звънецът да е по-силен. Забрави, че не този звук звъни в къщата му. Не осъзнаваше, че вика:

— Елис, недей! Недей! Недей! — докато не чу студения, укорителен глас на оператора да казва:

— Другата страна не отговаря.

Седеше до прозореца на един вагон във влак №57 и слушаше тракането на колелетата по релсите от риърдънов метал. Седеше, без да се съпротивлява, люлеейки се с движението на влака. Черната завеса на прозореца скриваше пейзажа, който не искаше да вижда. Това беше второто й пътуване по линията „Джон Голт“ и тя се опитваше да не мисли за първото.

Собствениците на облигации, мислеше си, собствениците на облигации на линията „Джон Голт“ — те бяха поверили парите си на нейната чест, спестяванията и достиженията си от години, бяха ги заложили на нейните способности, бяха се доверили на нейната работа и на своята собствена — а тя беше подведена да ги хвърли в капана на разбойниците: нямаше да има влакове, нямаше да има животворни сокове от товарите, линията „Джон Голт“ беше само тръба за източване и беше позволила на Джим Тагарт да направи сделка и да източи богатството им, без да го е заслужил, в своя джоб, в замяна на това, че беше позволил на останалите да източат неговата железопътна компания; облигациите на линията „Джон Голт“, които тази сутрин бяха горди защитници на сигурността и бъдещето на собствениците си, бяха станали, само за час, парчета хартия, които никой не би купил, без стойност, без бъдеще, без сила, освен силата да затворят вратите и да спрат колелетата на последната надежда на страната — а „Тагарт трансконтинентал“ не беше живо растение, захранено от соковете, които се беше се беше преборило да произведе, а канибал-опортюнист, поглъщащ неродените деца на величието.