Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

Тъжната и насмешлива усмивка завладя изцяло лицето на госпожа Хейстингс.

— И аз самата бих желала да знам — каза тя. — Но се боя, че вече никога няма да науча. Знам защо напусна фабриката. Беше заради безумната схема, която наследниците на Старнс наложиха там. Не можеше да работи при такива условия или за такива хора. Но имаше и нещо друго. Винаги съм усещала, че в „Двайсети век“ е станало нещо, което той не искаше да ми каже.

— Изключително важно е да знам всяко нещо, което можете да ми кажете.

— Не мога да ви кажа нищо. Опитах се да отгатна и се отказах. Не мога да го разбера или да го обясня. Но знам, че нещо е станало. Когато съпругът ми напусна „Двайсети век“, дойдохме тук и той започна работа като началник на инженерния отдел на „Акме Мотърс“. По онова време това беше разрастващ се, успешен концерн. Дадоха на мъжа ми работа, която харесваше. Той не беше човек, склонен към вътрешни конфликти, винаги е бил сигурен в действията си и беше в мир със себе си. Но в продължение на цяла година, след като напуснахме Уисконсин, той действаше така, сякаш се измъчва от нещо, сякаш се бори с личен проблем, който не може да разреши. В края на тази година той дойде при мен една сутрин и ми каза, че е напуснал „Акме Мотърс“, че се пенсионира и няма да работи никъде другаде. Обичаше работата си — тя беше целият му живот. И все пак изглеждаше спокоен, самоуверен и щастлив, за първи път, откакто бяхме дошли тук. Помоли ме да не го разпитвам за причините за решението му. Не го питах и не възразих. Имахме тази къща, имахме спестявания — достатъчно, за да продължим да живеем скромно до края на дните си. Така и не научих причината. Продължихме да живеем тук, спокойно и много щастливо. Той изглежда чувстваше дълбоко удовлетворение. Имаше някаква особена ведрост на духа, която никога не бях виждала у него преди. Нямаше нищо странно в поведението му, само дето понякога, много рядко, отиваше някъде, без да ми казва къде или с кого се среща. През последните две години от живота си той заминаваше за по един месец, всяко лято, не ми каза къде. Иначе живееше така, както винаги го е правил. Учеше много и прекарваше времето си в собствени инженерни проучвания, работеше в мазето на къщата. Не знам какво е направил с бележките и с експерименталните си модели. Не открих и следа от тях в мазето след смъртта му. Почина преди пет години, от сърдечно заболяване, от което страдаше от известно време.

Дагни попита отчаяно:

— Знаехте ли нещо за експериментите му?

— Не. Знам много малко за инженерството.

— Познавате ли някого от професионалните му приятели или колеги, който може да е бил запознат с тези проучвания?

— Не. Когато беше в „Двайсети век“, работеше толкова много, че имахме съвсем малко време за нас и го прекарвахме заедно. Нямахме никакъв социален живот. Никога не е водил сътрудниците си вкъщи.

— А докато е бил в „Двайсети век“, споменавал ли ви е за двигател, който е проектирал, съвсем нов тип двигател, който е можел да промени същността на цялата индустрия?

— Двигател? Да. Да, говори за това няколко пъти. Каза, че това е изобретение с несметна стойност. Но не той го е проектирал. Това е изобретение на един от младите му асистенти.

Тя видя изражението на лицето на Дагни и добави бавно, насмешливо, без упрек, по-скоро тъжно:

— Разбирам.

— О, съжалявам! — каза Дагни, осъзнавайки, че емоцията й е избухнала върху лицето й и се е превърнала в усмивка, очевидна като сълзи на облекчение.

— Няма нищо. Разбирам. Изобретателят на двигателя е този, от когото се интересувате. Не знам дали е още жив, но поне нямам причина да мисля, че не е.

— Бих дала половината си живот, за да се уверя, че е — и да го намеря. Наистина е толкова важно, госпожо Хейстингс. Кой е той?

— Не знам. Не знам нито името му, нито каквото и да е за него. Никога не съм познавала когото и да е от хората от екипа на мъжа си. Той ми каза само, че това е млад инженер, който някой ден ще преобърне света. Съпругът ми не се интересуваше от нищо друго у хората, освен от способностите им. Мисля, че това е единственият човек, когото той някога е обичал. Не го казваше, но бях сигурна, просто заради начина, по който говореше за този млад асистент. Спомням си, в деня, в който ми каза, че двигателят е завършен, как звучеше гласът му, когато рече: „А той е само на двайсет и шест!“ Това беше около месец преди смъртта на Джед Старнс. Той никога не спомена двигателя или младия инженер след това.

— Не знаете какво е станало с младия инженер?