Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

Дагни чу един студен, неумолим глас да говори някъде в нея: запомни го, запомни го добре, не се случва често човек да види чистото зло, виж го, запомни го, и някой ден ще намериш думите, с които да назовеш същността му… Тя чуваше това сред крясъците на други гласове, които викаха с безпомощна ярост: това не е нищо, чувала съм го преди, чувам го навсякъде, това са същите стари глупости, защо не мога да го понеса? Не мога да го понеса! Не мога да го понеса!

— Какво ви става, момичето ми? Защо подскочихте така? Защо треперите? Какво? Говорете по-високо, не ви чувам… Как проработи планът ли? Не ми се обсъжда. Нещата станаха много грозни и ставаха все по-зле всяка година. Това ми струваше вярата в човешката природа. За четири години планът, създаден не от студената пресметливост на разума, а от чистата любов на сърцето, беше унищожен от гадната паплач на полицаи, адвокати и процедури по фалит. Но аз видях грешката си и няма да я повторя повече, свърших със света на машините, производителите и парите, със света, поробен от материята. Уча се на еманципация на духа, както е било разкрито от великите тайни на Индия, на откъсване от връзките на плътта, на победа над физическата природа, на триумф на духа над материята.

През ослепителната бяла светлина на беса Дагни виждаше дълга ивица бетон, която е била път, с плевели, поникнали през цепнатините, и фигурата на човек, изгърбена от ръчен плуг.

— Но, момичето ми, казах ви, че не си спомням… Не знам имената им, не знам никакви имена, не знам какви рискови операции е предприемал баща ми в тази лаборатория! Не ме ли чувате? Не съм свикнала да ме разпитват така и… Спрете да го повтаряте! Не знаете ли други думи, освен „инженер“? Изобщо ли не ме чувате? Какво ви става? Не харесвам лицето ви, вие сте… Оставете ме на мира. Не знам коя сте. Никога не съм ви направила нищо лошо, аз съм стара жена, не ме гледайте така, аз… Назад! Не се приближавайте, или ще викам за помощ! Ще… О, да, да, този го познавам! Главният инженер. Да. Той оглавяваше лабораторията. Да. Уилям Хейстингс. Така се казваше — Уилям Хейстингс. Спомних си. Избяга в Брандън, Уайоминг. Напусна в деня, след като въведохме плана. Той беше вторият, който напусна… Не, не, не си спомням кой беше първият. Не беше някой важен.

Жената, която отвори вратата, имаше побеляла коса и уравновесеният, изискан вид на придворна. На Дагни й отне няколко секунди, докато разбере, че беше облечена с проста памучна домашна рокля.

— Мога ли да видя господин Уилям Хейстингс? — попита Дагни.

Жената я погледна за миг — беше странен поглед, изпитателен и сериозен.

— Може ли да попитам за името ви?

— Аз съм Дагни Тагарт, от „Тагарт трансконтинентал“.

— О, моля, влезте, госпожице Тагарт. Аз съм госпожа Хейстингс.

Премереният сериозен тон бележеше всяка сричка в гласа й, като предупреждение. Маниерите й бяха възпитани, но тя не се усмихваше.

Това беше скромен дом в покрайнините на индустриален град. Голи клони прорязваха ясното, студено синьо на небето, на върха на възвишението, което водеше към къщата. Стените на всекидневната бяха сребристо сиви, слънчевата светлина падаше върху кристалната стойка на лампа с бял абажур, зад отворената врата кухненският кът за закуска беше покрит с бяла хартия на червени точки.

— По работа ли се запознахте със съпруга ми, госпожице Тагарт?

— Не. Никога не съм срещала господин Хейстингс. Но бих желала да говоря с него по бизнес въпрос от изключителна важност.

— Съпругът ми почина преди пет години, госпожице Тагарт.

Дагни затвори очи, тъпият, болезнен шок съдържаше заключението, което вече нямаше нужда да изрича: значи това е бил човекът, когото е търсила, и Риърдън е бил прав, ето защо двигателят е бил изоставен в купчина боклук.

— Съжалявам — каза тя както на госпожа Хейстингс, така и на себе си.

Намекът за усмивка на лицето на госпожа Хейстингс съдържаше тъга, но по лицето не беше белязано от трагедия, само сериозен, непоколебим поглед, приемане и спокойна ведрост.

— Госпожо Хейстингс, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се. Моля ви, седнете.

— Имахте ли представа от научната работа на съпруга си?

— Съвсем малка. Почти никаква, всъщност. Той никога не я обсъждаше у дома.

— Известно време е бил главен инженер на фабриката за двигатели „Двайсети век“?

— Да, беше техен служител осемнайсет години.

— Исках да питам господин Хейстингс за работата му там и за причината, поради която я е напуснал. Ако можете да ми кажете, бих желала да знам какво е станало в тази фабрика.