Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

— Какво сте направили?

— О, да — гордо каза той, — предявих иск. Сигурен съм, че изглежда странно във вашите тесногръди източни щати, но щатът Илинойс имаше много хуманен, прогресивен закон, по който можех да го съдя. Трябва да кажа, че това беше първото подобно дело, но имах много умен, либерален адвокат, който намери начин да спечелим. Имаше закон за икономическото извънредно положение, който казваше, че на хората се забранява да дискриминират по каквато и да е причина всеки човек за всяко едно начинание, засягащо неговото препитание. Използваха го, за да защитават сезонните работници и другите такива, но той беше приложим и в случая с мен и моите партньори, нали? Така че отидохме в съда и свидетелствахме за лошите провали, които са ни се случвали преди, а аз цитирах Мълиган, че не мога да притежавам дори сергия за зеленчуци, и доказахме, че всички членове на корпорацията „Обединени услуги“ нямат престиж, нямат кредит, нямат начин да се издържат, и следователно покупката на фабриката за двигатели е единственият ни шанс за препитание, и следователно Мидас Мълиган няма право да ни дискриминира, и следователно имаме право да искаме заем от него съгласно закона. О, делото беше съвършено, но човекът, който председателстваше съда, беше съдията Нарангансет, един от тези старомодни монаси от съдилищата, които мислят като математици и никога не усещат човешката страна. Той просто си седеше там по време на делото като мраморна статуя, като ония мраморни статуи с превръзката на очите. В края той инструктира журито да произнесе присъда в полза на Мидас Мълиган и каза някои много груби неща за мен и моите партньори. Но ние обжалвахме пред по-висока инстанция и там обърнаха присъдата и заповядаха на Мълиган да ни даде заем при нашите условия. Той имаше три месеца за изпълнение, но преди да изтекат, стана нещо, което никой не можеше да си представи — той се изпари във въздуха, и той, и банката. От банката не беше останала и една излишна стотинка, от която да вземем законно полагащото ни се. Пръснахме доста пари по детективи, опитвайки се да го открием, то кой ли не се опита, но се отказахме.

Не, мислеше си Дагни, освен че ми се повдига, този случай не е много по-лош от всички други неща, които Мидас Мълиган е понесъл през годините. Беше понасял много загуби под ударите на подобни справедливи закони, под ударите на правила и наредби, които му бяха стрували много по-големи суми пари — беше ги понасял и беше се борил и работил по-усилено — едва ли този случай го е сломил.

— Какво стана със съдията Нарангансет? — неволно попита тя и се зачуди каква подсъзнателна връзка я е накарала да го направи. Знаеше малко за съдията Нарангансет, но беше чувала и запомнила името му, защото това беше име, което принадлежеше изключително и само на Северна Америка. Изведнъж осъзна, че не е чувала нищо за него от пет години.

— О, той се пенсионира — каза Лий Хънзейкър.

— Нима? — въпросът беше почти изпъшкан.

— Аха.

— Кога?

— Ами около шест месеца след това.

— Какво прави, откак се е пенсионирал?

— Не мисля, че някой е чувал нещо за него оттогава.

Той се чудеше защо тя изглежда изплашена. Част от ужаса, който тя усещаше, се състоеше в това, че и тя не може да назове причината.

— Моля ви, кажете ми за фабриката за двигатели — с усилие каза тя.

— Ами Юджийн Лоусън от Националната обществена банка в Медисън най-накрая ни даде заем, за да купим фабриката, но той беше евтин, мърляв тип, нямаше достатъчно пари, за да ни помогне да се справим, не можа да ни помогне, когато банкрутирахме. Не беше наша вината. Всичко беше срещу нас от самото начало. Как можем да управляваме фабрика, когато нямаме железопътна линия? Нямахме ли право на железопътна линия? Опитах се да ги накарам да отворят разклонението, но тия проклетници от „Тагарт Транс“… — той спря. — Ей, случайно да сте от ония Тагарт?

— Аз съм оперативният вицепрезидент на „Тагарт трансконтинентал“.

За миг той я изгледа с празен ступор — тя видя борбата на страха, раболепието и омразата в премрежените му очи. Резултатът беше внезапно ръмжане:

— Не ми трябва никоя важна клечка! Не си мислете, че ме е страх от вас! Не очаквайте да моля за работа. Не искам услуги от никого. Обзалагам се, че не сте свикнала хората да ви говорят така, нали?

— Господин Хънзейкър, ще съм ви много благодарна, ако ми дадете информацията, от която имам нужда за фабриката.

— Малко е късно да се интересувате. Какво става? Съвестта ли ви мъчи? Вие оставихте Джед Старн да стане червив с пари от тази фабрика, но не ни дадохте възможност. А беше същата фабрика. Правехме всичко, което и той. Започнахме да произвеждаме същия двигател, който му беше изкарвал най-много пари години наред. А после някакво парвеню, за което никой не беше чувал, отвори боклучава фабрика в Колорадо под името „Нилсън Мотърс“ и изкара нов двигател от същия клас като модела на Старнс, но на половин цена! Не можехме да направим нищо, нали? За Джед Старнс всичко беше наред, нямаше разрушителни конкуренти, които да му се нахвърлят по негово време, но какво щяхме да правим ние? Как щяхме да се борим с този Нилсън, след като никой не ни даде двигател, който да се съревновава с неговия?