Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

Тя откри Джералд Старнс в стая на приют за бездомни. Лежеше изкривен наполовина на едно изтърбушено легло. Косата му беше още черна, но наболата бяла брада по брадичката му беше като було от мъртви плевели по празното му лице. Беше пиян като кирка. Безсмислен кикот прекъсваше гласа му, когато говореше — звук на пасивна, безцелна злоба.

— Гръмна, великата фабрика. Това стана. Просто се изпари. Притеснява ли ви това, госпожо? Фабриката беше гнила. Всеки е гнил. Сигурно трябва да моля за нечия прошка, но няма. Не ми пука. Хората си умират, за да пазят фасада, когато всичко се е разкапало, направо е почерняло, колите, сградите и душите, и няма никакво значение, дори и да е така. Трябваше да видите учените глави, които си чупеха краката да тичат при мен, щом свирна, когато имах парици. Професори, поети, интелектуалци, спасители на света и хора, обичащи братята си. Както и да свирнех. Беше ми страшно забавно. Исках да правя добро, но сега вече не искам. Няма добро. Никакво шибано добро в цялата шибана вселена. Не искам да се къпя, ако не ми се къпе, и това е. Ако искате да знаете нещо за фабриката, питайте сестра ми. Сладката ми сестричка, която имаше личен фонд, който не можаха да пипнат, така че се измъкна суха, ако и сега да е на хамбургери, а не на филе миньон със сос „Беарнез“, но ще даде ли и стотинка на брат си? Благородният план, който се срути, беше толкова нейна идея, колкото и моя, но ще ми даде ли и стотинка? Ха! Идете и погледнете графинята, само я вижте. Мен какво ме интересува фабриката? Беше само купчина мазни машинарии. Ще ви продам всичките си права, претенции и собственост върху нея за едно питие. Аз съм последният с името Старнс. Някога беше велико име — Старнс. Ще ви го продам. Мислите, че съм смрадлив скитник, но това важи и за всички останали, и за богатите дами като вас. Исках да направя добро за човечеството. Ха! Да изгорят в катрана! Ще бъде много забавно. Да се задавят дано. Какво значение има? Какво значение има каквото и да е?

На съседното легло един белокос, съсухрен дребен скитник се обърна и простена в съня си, монета от пет цента изпадна от парцалите му и издрънча на пода. Джералд Старнс я вдигна и я пъхна в джоба си. Погледна Дагни. Гънките по лицето му представляваха злобна усмивка.

— Искаш да го събудиш и да създаваш неприятности? — попита той. — Ако го направиш, ще кажа, че лъжеш.

Смрадливото бунгало, където намери Айви Старнс, беше на края на едно градче на брега на Мисисипи. Висящи ивици мъх и буци шума, подобна на восък, караха гъстата растителност да изглежда слузеста, твърде многото драперии, висящи в застоялия въздух на малката стая, имаха същия вид. Миризмата идваше от нечистените ъгли и от ароматите, които горяха в сребърни съдове в краката на изкривени ориенталски божества. Айви Старнс седеше на една възглавница като безформен Буда. Устата й беше стегната в малък полумесец — сприхавата уста на дете, което проси ласкателства — върху набъбналото, бледо лице на жена, минала петдесетте. Очите й бяха като две безжизнени локви. Гласът й беше равен, капещ, монотонен като дъжд:

— Не мога да отговоря на такива въпроси, момичето ми. Изследователската лаборатория? Инженерите? Защо трябва да помня нещо за тях? Баща ми се занимаваше с такива неща, не аз. Баща ми беше зъл човек, който се интересуваше единствено от бизнес. Нямаше време за любов, само за пари. Братята ми и аз живеехме в различен свят. Нашата цел не беше да произвеждаме джаджи, а да вършим добро. Докарахме във фабриката велик нов план. Това беше преди единайсет години. Бяхме победени от алчността, от себичността и долната, животинска природа на човека. Това беше вечният конфликт между духа и материята, между душата и тялото. Те не искаха да се откажат от телата си, а това беше единственото, което искахме от тях. Не си спомням никого от тези хора. Не ме интересува да си ги спомням… Инженерите? Мисля, че тъкмо те започнаха хемофилията… Да, точно това казах — хемофилията… бавното изтичане… загубата на кръв, която не може да бъде спряна. Те избягаха първи. Изоставиха ни, един след друг… Нашият план ли? Приложихме на практика благородния исторически принцип: от всекиго — според способностите, всекиму — според нуждите. Всеки във фабриката, от чистачката до президента, получаваше една и съща заплата — строго необходимия минимум. Два пъти годишно се събирахме на масови срещи, където всеки присъстващ представяше исканията си за онова, което смята за свои нужди. Гласувахме за всяко искане и волята на мнозинството определяше нуждата и способността на всеки един. Доходът на фабриката се разпределяше в съгласие с това. Възнагражденията бяха основани на нуждата, а наказанията — на способностите. Тези, чиито нужди бяха признати за най-големи, получаваха най-много. Тези, които не бяха произвели толкова, колкото бяхме гласували, че могат, биваха глобявани и трябваше да плащат, работейки допълнително без заплащане. Това беше нашият план. Беше основан на принципа на себеотрицанието. Изискваше от хората да бъдат мотивирани не от личната печалба, а от любовта към братята си.