Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

— Не.

— И не можете да ми помогнете да го намеря?

— Не.

— Нямате ли поне някаква следа, която да ми помогне да науча името му?

— Никаква. Кажете ми, този двигател наистина ли е изключително ценен?

— По-ценен от всяка оценка, която мога да ви дам.

— Това е странно, защото, знаете ли, помислих за това веднъж, няколко години след като напуснахме Уисконсин. Попитах мъжа си какво е станало с онова изобретение, за което беше казал, че е толкова велико. Той ме погледна много странно и отговори: „Нищо“.

— Защо?

— Не ми каза.

— Можете ли да си спомните някой, който е работил в „Двайсети век“? Някой, който е познавал този млад инженер? Някой негов приятел?

— Не, аз… Чакайте! Чакайте, мисля, че мога да ви дам една нишка. Мога да ви кажа къде да намерите един негов приятел. Дори не знам името на този приятел, но знам адреса му. Това е странна история. По-добре да ви обясня как стана. Една вечер, около две години, след като дойдохме тук, моят съпруг излизаше, а на мен ми трябваше колата, така че той ме помоли да го взема след вечеря от ресторанта на гарата. Не ми каза с кого ще вечеря. Когато стигнах до гарата, го видях да стои пред ресторанта с двама мъже. Един от тях беше млад и висок. Другият беше възрастен, изглеждаше много изискан. И сега бих разпознала тези мъже навсякъде — лицата им не се забравят лесно. Съпругът ми ме видя и ги остави. Те се отдалечиха към перона, идваше влака. Съпругът ми посочи младия мъж и каза: „Видя ли го? Това е момчето, за което ти казах“. „Великият изобретател на двигатели?“ „Беше такъв“.

— И не ви каза нищо друго?

— Нищо друго. Това беше преди девет години. Миналата пролет отидох да посетя брат си, който живее в Шайен. Един следобед той изведе семейството на дълъг излет. Качихме се в красива дива местност, високо в Скалистите планини, и спряхме в една крайпътна закусвалня. Един елегантен, белокос мъж стоеше зад тезгяха. Непрекъснато го гледах, докато правеше сандвичите и кафето ни, защото знаех, че съм виждала лицето му преди, но не можех да си спомня кога. Продължихме нататък, бяхме на мили далеч от закусвалнята, когато си спомних. По-добре отидете там. Тя е на шосе 86, в планините на запад от Шайен, близо до малко индустриално селище, близо до леярната за мед на Ленъкс. Изглежда странно, но съм сигурна: готвачът в тази закусвалня е човекът, когото видях на гарата заедно с младия идол на съпруга ми.

Закусвалнята беше на върха на дълго, стръмно нанагорнище. Стъклените й стени покриваха с лъскаво наметало гледката към скалите и боровете, които се спускаха по неравните издатини на склона към залеза. Долу беше тъмно, но в закусвалнята оставаше равномерна, слаба светлина, като в малка локва, останала след оттеглящия се отлив.

Дагни седна в единия край на тезгяха, за да изяде един хамбургер.

Това беше най-вкусната храна, която беше опитвала, продукт, съставен от прости съставки и необикновено умение. Двама работници довършваха вечерята си, тя ги чакаше да си тръгнат.

Изучаваше човека зад тезгяха. Беше слаб и висок, имаше изискано излъчване, което би изглеждало по-уместно в някой древен замък или в кабинетите на банка, но чудната му особеност беше, че изискаността му изглеждаше на място тук, зад тезгяха на закусвалнята. Той носеше бялата си готварска престилка сякаш беше костюм от три части. Имаше изкусна компетентност в начина му на работа — движенията му бяха леки, интелигентно пестеливи. Имаше сухо лице и сива коса, която беше в тон със студеното синьо на очите му; някъде зад вежливата му суровост имаше нотка на хумор — толкова слаба, че изчезваше веднага, щом някой се опиташе да я различи.

Двамата работници свършиха, платиха и заминаха. Всеки остави по десетаче за бакшиш. Тя гледаше мъжа, докато той прибра чиниите им, сложи монетите в бялата си престилка и избърса тезгяха, работейки с ловка прецизност. После се обърна и я погледна. Беше безучастен поглед, не беше предназначен да предизвика разговор, но тя беше сигурна, че отдавна е забелязал нюйоркския й костюм, обувките й с високи токчета, видът й на жена, която не губи времето си — студените му, наблюдателни очи изглежда й казваха, че знае, че не тук й е мястото и че очаква да разкрие целта й.

— Как е бизнесът? — попита тя.

— Доста зле. Следващата седмица ще затворят леярната на Ленъкс, така че скоро и аз ще трябва да затварям и да се местя — гласът му беше ясен, безучастно сърдечен.

— Накъде?

— Не съм решил още.