Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

— Откажете се, госпожице Тагарт. Няма да го намерите.

— Как се казва?

— Не мога да ви кажа нищо за него.

— Жив ли е още?

— Не мога да ви кажа нищо.

— Как се казвате?

— Хю Акстън.

В празните секунди, през които се опитваше да си върне разсъдъка, тя непрекъснато си повтаряше: изпадаш в истерия… не ставай смешна… просто съвпадение на имена… — въпреки че знаеше, със сигурност, с вцепенен и необясним ужас, че това е същият Хю Акстън.

— Хю Акстън? — изрече със запъване тя. — Философът? Последният от защитниците на разума?

— Ами да — весело отговори той. — Или първият, след тяхното завръщане.

Той не изглеждаше изненадан от нейния шок, но изглежда му се струваше ненужен. Отношението му беше просто, почти приятелско, сякаш не изпитваше нужда да крие самоличността си, нито пък недоволство, че е била разкрита.

— Не мислех, че млад човек ще разпознае името ми или ще му придаде важност в наши дни — каза той.

— Но… какво правите тук? — тя махна с ръка към стаята. — Това няма смисъл!

— Сигурна ли сте?

— Какво е това? Номер? Експеримент? Тайна мисия? Да не би да проучвате нещо със специална цел?

— Не, госпожице Тагарт. Работя, за да живея.

Думите и гласът му изразяваха искрената простота на истината.

— Доктор Акстън, аз… немислимо е, направо е… Вие… вие сте философ… най-големият жив философ… безсмъртно име… Защо правите това?

— Защото съм философ, госпожице Тагарт.

Тя знаеше със сигурност, макар да чувстваше, че способността й да бъде сигурна и да разбира я е напуснала, че няма да получи помощ от него, че въпросите са безполезни, че няма да й даде обяснение нито за съдбата на изобретателя, нито за собствената си.

— Откажете се, госпожице Тагарт — спокойно каза той, сякаш доказвайки, че може да отгатне мислите й, като че ли тя вече знаеше, че ще го направи. — Това е безнадеждно търсене, и става още по-безнадеждно, защото нямате и понятие с каква невъзможна задача сте се заели. Бих желал да ви спестя мъката да се опитвате да съчините някакъв аргумент, трик или молба, с която да ме накарате да ви дам информацията, която търсите. Приемете думата ми на доверие: не може да се направи. Казахте, че аз съм краят на вашата диря. Това е улица без изход, госпожице Тагарт. Не се опитвайте да пръскате парите и усилията си за други, по-обичайни методи на издирване: не наемайте детективи. Те нищо няма да научат. Можете да не приемете предупреждението ми, но мисля, че сте високоинтелигентен човек, способен да разбере, че знам какво говоря. Откажете се. Тайната, която се опитвате да разгадаете, представлява нещо по-голямо, много по-голямо от изобретяването на двигател, задвижван от атмосферното електричество. Това е единственият полезен съвет, който мога да ви дам: заради същността и природата на съществуването, противоречията съществуват. Ако смятате за немислимо изобретението на гений да бъде изоставено сред руини и един философ да иска да работи като готвач в закусвалня — проверете предварителните си условия. Ще откриете, че едно от тях е погрешно.

Тя се сепна: спомни си, че е чувала това и преди, Франсиско го беше казал. А после си спомни, че този човек е бил един от учителите на Франсиско.

— Както кажете, доктор Акстън — каза тя. — Няма да се опитвам да ви разпитвам за това. Но ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос по съвършено различна тема?

— Разбира се.

— Доктор Робърт Стедлър веднъж ми каза, че когато сте били в университета „Патрик Хенри“, сте имали трима студенти, които са били и ваши, и негови любимци, три блестящи мозъка, от които сте очаквали велико бъдеще. Един от тях е бил Франсиско д’Анкония.

— Да. Другият беше Рагнар Данешолд.

— Между другото — не това е въпросът ми, — кой беше третият?

— Името му не значи нищо за вас. Не е известен.

— Доктор Стедлър каза, че вие и той сте били съперници заради тези трима студенти, понеже и двамата сте ги смятали за свои синове.

— Съперници? Той ги изгуби.

— Кажете ми, горд ли сте с начина, по който тримата се реализираха?

Той погледна встрани, в далечината, към умиращия огън на залеза по далечните скали — лицето му беше като на баща, който вижда сина си да кърви на бойното поле. После отговори:

— По-горд, отколкото изобщо някога съм се надявал.

Беше почти тъмно. Той се обърна рязко, взе пакет цигари от джоба си, извади една, но спря, спомняйки си за присъствието й, сякаш го беше забравил за момент, и протегна пакета към нея. Тя взе цигара и той запали малкото огънче на клечка кибрит, сетне я тръсна, за да я угаси, оставяйки само две малки точици пламък в тъмнината на стъклена стая, сред милите от планини отвъд нея.